Очаквах „Термометърът“ да бъде изпълнен с щастливи спомени, но не успях да си спомня нищо, освен че навремето там беше най-добрата служителка в тоалетна — жена, която приличаше на борец руснак, и която седеше на масичка в сутерена пред розова чинийка, пълна с дребни монети, и извиваше врат, за да те наблюдава, докато пикаеш, за да е сигурна, че няма да изпопръскаш плочките и няма да задигнеш някое от дезинфекциращите блокчета в писоара. Достатъчно трудно е да пикаеш, когато знаеш, че някой те гледа, но когато си сигурен, че ще получиш саблен удар в бъбреците, задето се бавиш прекадено дълго, просто не се получава. Урината ми се вкаменяваше. Не виждах никакъв шанс да се освободя от нея. В края на краищата вдигах ципа на панталона си, връщах се необлекчен на масата и прекарвах нощта в хотела, като час по час имитирах Ниагарския водопад. Приятно ми е да отбележа, че в тоалетната вече няма служителка. И като стана дума за това, в писоарите също няма блокчета за дезинфекция.
Бяха ми нужни два-три дни, за да го забележа, но през последните двайсет години хората в Париж са станали по-любезни. Не че се втурват към теб, за да те прегърнат, задето си спечелил войната заради тях, но определено са станали по-търпеливи и услужливи. Шофьорите на таксита продължават да са пълни кретени, но всички останали — продавачи, келнери, полицаи — ми се сториха почти дружелюбни. Веднъж дори видях келнер да се усмихва. А един човек задържа врата, докато мина, вместо да я пусне да ми счупи носа.
Това започна да ме тревожи. Тогава, последната вечер, както се разхождах край Сена, добре облечено семейство, състоящо се от двама възрастни и две големи деца, минаха покрай мен по тесния тротоар, без да забавят крачка или да прекъснат оживения си разговор и ме блъснаха в канавката. Дощя вай се да ги прегърна.
Сутринта на заминаването си тръгнах в сивия дъжд към гара „Лион“, за да взема такси до гара „Норд“ и влака за Брюксел. Понеже валеше, нямаше таксита и застанах да чакам. В продължение на пет минути бях сам на стоянката, но постепенно дойдоха и други и застанаха зад мен.
Когато, най-накрая, дойде едно такси и спря точно пред мен, с удивление открих, че седемнайсет възрастни мъже и жени са убедени, че имат право да се качат в колата преди мен. Един мъж на средна възраст, с кашмирено сако, очевидно заможен и образован, дори ме улови с ръце. Аз удържах положението, като издадох поредица тъжни галски възгласи — „_Mais non! Mais non_!“ — и закрих подстъпите към вратата с тяло. Скочих в таксито, като устоях на изкушението да защипя един нахалник за вратовръзката и да го накарам да припка край колата до гара „Норд“ и казах на шофьора да ме махне от онова място. Той ме погледна, като че ли бях голямо и зле оформено лайно и с въздишка на отвращение включи на първа. Установих с радост, че някои неща никога не се променят.
Брюксел
В Брюксел слязох не на гарата, на която трябваше, което не е трудно, ако си малко глупав, ако си задрямал и изведнъж се сепнеш, защото през прозореца си видял табела „BRUXELLES“. Скочих, леко паникьосан и се втурнах към изхода, като ударих няколко души по тавите с раницата си и скочих като Питър Пан на перона, миг преди влакът да изпусне със свистене дим в краката ми и да потегли.
В първия момент не ми се стори странно, че само аз съм слязъл от влака, или пък че самата гара изглеждаше неестествено безлюдна, докато не излязох вън, под дребния дъждец, който вали през цялото време над Брюксел и не разбрах, че съм в част на града, която никога преди това не съм виждал — един от анонимните квартали със сиви сгради, с триетажни реклами на всеки калкан и надписи „Гараж! Не паркирай“. Исках да сляза на Брюксел Централ, можех да се оправя и с гара „Норд“ или гара „Миди“, дори с неизвестната „Йосафат“, но тази беше съвсем друга и нямах никакво понятие къде съм. Придадох си решителен вид и се помъкнах в посоката, където би могъл да е центърът — смътни силуети на високи сгради, някъде в далечния, мокър хоризонт.
Преди това бях ходил в Брюксел един-два пъти и смятах, че познавам града доста добре, така че непрекъснато си повтарях, че ей сега ще започна да познавам това-онова, а в един момент дори си казах: „Ей, това ми изглежда някак си познато“ и вървях близо километър към нещо, за което реших, че е гърбът на Съдебната палата, само че се оказа фабрика за кучешки храни. Крачех и крачех по дълги улици, които изобщо не променяха характера си и, всъщност, не добиваха никакъв характер — просто безкрайни площи сива еднаквост, която Брюксел май притежава повече от всеки друг град в Европа.