Не обичам да питам за посоките. Винаги се притеснявам, че този, когото спра, ще ме попита нещо от рода на: „Къде искаш да отидеш? В центъра на Брюксел? Леле, колко си се объркал! Че това тук е Лил, тъпако!“ След това ще спре другите минувачи и ще им каже: „Искате ли да чуете нещо невероятно? Приятел, я кажи на тези хора, къде си мислиш, че си“ и аз ще трябва да си пробивам път през тълпа, която бърше сълзи от смях от очите си. Така че продължавах напред. Точно когато се бях замислил сериозно да се обадя на жена ми и да й кажа да дойде да ме намери („И, скъпа, донеси малко сладкиши и неделните вестници“), свих зад един ъгъл и за моя доста голяма изненада, видях Манекин-Пис — статуята на пълничко голо момче, което пикае — неизразимо безвкусния символ на града. Моментално разбрах къде се намирам и всичките проблеми се стопиха. Отпразнувах повода, като си купих чинийка за торта с пикаещото момче и шоколад Тоблерон за цялото семейство, от един от 350-те магазинчета за сувенири, от двете страни на улицата и се почувствах още по-добре.
Петнайсет минути по-късно се оказах в стая на хотел „Адолф Сакс“, излегнат върху леглото, с обувките (изпадането в монашеско лентяйство от време на време е едно от удоволствията на самотното пътуване), и започнах да си чупя зъбите с Тоблерона (кой е измислил тези неща?), като гледах някакво дневно предаване по Би Би Си 1 — участваха хора, които са импотентни или са от Улвърхемптън, или са преживели някоя друга лична катастрофа, чиято същност вече не си спомням — и след половин час вече се почувствах достатъчно освежен, за да се осмеля да изляза да се разходя из Брюксел.
Винаги отсядам в „Сакс“, защото по телевизията се хваща Би Би Си и защото там асансьорите са много интересни — припомних си това съображение, когато зачаках пред светналия бутон „Надолу“ и убивах времето, както често правят хората, като си тананиках Песента за асансьора (Ду, ди, ду, ди, до, ди, ду, ду) и се питах лениво защо мокетите в хотелските коридори винаги са толкова грозни.
Общо взето, в Европа не разбират от асансьори. Дори и в по-новите сгради те са мъчително бавни и често им липсват някои неща, които другаде се смятат за основни, като вътрешната врата, например, така че ако разсеяно се облегнеш, да не приключиш пътуването с една ръка няколко етажа по-дълга от другата. Дори и по тези стандарти обаче, асансьорите в „Сакс“ са изключителни.
Качваш се с намерението да слезеш долу на закуска, но установяваш, че асансьорът се спуска, без да си го инструктирал, покрай фоайето, покрай подземния гараж и сутерена, за да стигне до някакъв необозначен етаж още по-надолу, където вратите се отварят за кратко и разкриват изпълнено с пара помещение, пълно с превиващи гръб роби. Докато натискаш едно след друго копчетата, напразно (защото явно не са свързани с нищо) вратите се затварят и с внезапен прилив на енергия, асансьорът се понася нагоре към единайсетия етаж със скорост, която те кара да мислиш, че ще се разтопи, спира изкусително за половин секунда, пада три метра надолу, пак спира и после полита към фоайето. Появяваш се със струйки кръв от ушите, и се отправяш към трапезарията с цялото достойнство, което ти е останало.
И така, предполагам вече можете да си представите облекчението ми, когато асансьорът ме достави на местоназначението ми без инциденти, ако не се брои непредвиденото спиране на втория етаж и краткото, но не неприятно връщане до четвъртия.
Брюксел, трябва да се каже, не е най-подходящият за приключения град в Европа. След Париж изпитваш облекчение, че можеш да прекосиш улица, без да имаш чувството, че на задника ти е нарисувана мишена, но след няколко обиколки на площада, след като разгледаш от учтивост витрините на един-два от многото хиляди магазини, които продават шоколад и дантели (изглежда в Брюксел не продават нищо друго), започваш да си гледаш часовника и да се питаш, дали девет и четирийсет и седем сутринта наистина е прекалено рано, за да започнеш да пиеш.
Вместо това направих още една обиколка на Големия площад. Чаровен е — няма съмнение. Това е центърът на града, павиран площад с приятни пропорции, заобиколен от достолепни, богато украсени фасади — на монументалната Hotel de Ville*1 и срещу нея, не толкова величествената Maison du Roi*2 (която въпреки името си никога не е била кралски дворец — не казвайте, че не сте научили нищо от мен), свързани помежду си от тесни, също богато украсени сгради. В приземните им етажи, почти без изключение, има тъмни, уютни кафенета, пълни с дървени мебели и пращящи камини, в които човек може да седи на кафе и бира и да се любува на омагьосващия пейзаж. Много хора изглежда не правят почти нищо друго.