[*1 (фр.). — Сграда на общината. — Бел.ред.]
[*2 (фр.). — Къща на краля. — Бел.ред.]
Предпочетох „Златния ботуш“, макар че при предишно посещение един келнер беше опитал най-безсрамно да ме мине с рестото, защото ме бе взел за обикновен турист, заради анцуга ми с пикаещото момче, и ми се беше наложило да направя най-свирепата си физиономия — не се бъзикай с мен, Гастон — за да получа цялото ресто. Все пак не съм злопаметен, освен по отношение на Ричард Никсън, така че сега не се поколебах да вляза отново там. Освен това кафенето е най-хубавото на площада и си струва човек да плати за малко елегантност с чаша кафе. Все пак, дами, внимавайте с рестото.
Два и половина дни разглеждах забележителностите — великолепния музей на античното изкуство, музея на модерното изкуство, двата исторически музея и някак помпозно назования _Parc du Cinquantenaire_*1 (и музеите бяха помпозни), музея „Хорта“ и дори мрачния и изцяло забравен Институт по естествени науки. През останалото време просто се размотавах из безкрайните комплекси от офиси в приятно неангажирано състояние на ума.
[*1 Парк на петдесетгодишнината, наречен така в чест на петдесетата годишнина от обявяването на независимостта на Белгия. — Бел.ред.]
Сериозно казано, Брюксел е грозно място, пълно с мокри боклуци, булеварди като магистрали и кални строителни площадки. Това е град на сивите офиси и безлики служители, европейската столица на куфарчетата. Има по-малко паркове от всеки друг град, за който мога да се сетя и почти нищо, което да го препоръча — няма замък върху хълм, няма висока като планина катедрала, няма улица с особено елегантни магазини, заснежени върхове недалеч или пъстро осветено пристанище. Дори няма и река. Как може град да няма поне река? Някога е имало градски стени, но сега от тях е останала само една ронеща се руина, до игрище за боулинг на Рю де-з-Алексиен. Най-хубавото, което може да се каже за Брюксел е, че е само на три часа от Париж. Ако бях начело на Европейската икономическа общност, а, честно казано, това няма да е най-лошият вариант, щях да преместя столицата в Дъблин или Гпазгоу, или може би в Неапол, където новите работни места щяха да бъдат оценени по достойнство и където хората все още се гордеят с градовете си, защото в Брюксел просто няма такова нещо.
Трудно човек би могъл да измисли град, който по-малко да зачита наследството си. Пример: В продължение на трийсет и пет години в Брюксел е живял бащата на архитектурния стил „ар нуво“ Виктор Хорта, който бил толкова почитан през живота си, че го направили барон. За Брюксел той е това, което е Макинтош за Гпазгоу и Гауди за Барселона. Въпреки всичко обаче гнусните градски власти през годините са позволили на предприемачите да разрушат най-хубавите му сгради — универсалния магазин Анспах, Народния дом, болницата Бругман, домът Роджър. Сега в Брюксел има забележително малко неща, които си струва да видиш. Можеш да ходиш с часове и да не зърнеш нито една гледка, от която сърцето ти да трепне.
Сигурен съм, че положението се подобрява. Някога, като излезеш от централната гара, най-напред пред очите ти се появяваха покривите на стария град, малко по-ниско, и в средата на тази потенциално прекрасна гледка, в открито пространство, в каквото друг град би поставил позлатена катедрала или барокова общинска сграда, се мъдреха паркинг и бензиностанция. Сега и двете са махнати от там и на тяхно място са построени нови тухлени сгради — не са архитектурни шедьоври, но определено са подобрение в сравнение с бензиностанцията — и местните хора ме уверяват, отново и отново, че градските власти най-накрая са признали лошото си отношение към строителството и са започнали да държат новите сгради да имат някакви архитектурни достойнства, но видимите свидетелства за това далеч не са поразителни.
Едно от чаровните кътчета на градът е лабиринтът от тесни улички само за пешеходци зад Големия площад, наречен с лек привкус на патетична хипербола, „Свещеният остров“. Малките улички и проходи тук са натъпкани с ресторанти и тълпи хора, които се шляят наоколо и в блажен унес се опитват да решат къде да се нахранят, и надничат в пълните с лед колички с омари, миди и речни раци, каквито има пред всяко заведение. Отвсякъде се носят топли вълни аромати на скара и през всички витрини се виждат множество хора, които се забавляват по всяко време на денонощието. Всичко е невероятно живописно и примамливо и е било така още от Средновековието, но независимо от всичко, това прекрасно, уютно кварталче е било на косъм от изравняване със земята през шейсетте години. Където и да отидеш в Европа, не може да не се чудиш каква ли опустошаваща мозъка болест е сполетяла строителните предприемачи и архитектите през шейсетте и седемдесетте години, но усещането никъде не е по-силно, отколкото в Брюксел.