И все пак Брюксел има своите достойнства. Това е най-дружелюбният голям град в Европа (това може би има нещо общо или няма нищо общо с факта, че една четвърт от населението му са чужденци), има няколко добри музеи, там е най-старият покрит базар в Европа, малката, но приятна галерия „Сен Юбер“, множество страхотни барове и чудесни ресторанти. Храненето извън дома е национален спорт в Белгия и само в Брюксел има 1500 ресторанти, двайсет и три, от които са препоръчани в справочника „Мишлен“. Там можеш да се нахраниш невероятно добре за по-малко пари от, където и да било другаде на континента. Всяка вечер похапвах някъде из Свещения остров, винаги опитвах нов ресторант и винаги изпитвах хранителния еквивалент на многократен оргазъм. Ресторантите почти винаги са малки — за да стигнеш до някоя маса в дъното трябва едва ли не да се покатериш по главите на десетина клиенти — и масите са толкова близо една до друга, че не можеш да си изядеш пържолата, без да забиваш лакът в бузата на съседа си или да си натопиш ръкава в соса, но някак странно, това е част от удоволствието. Откриваш, че всъщност се храниш съвместно с хората до себе си, разменяте си хлебчета и дребни любезности. Това преживяване е нещо ново за самотния пътешественик, когото обикновено слагат на най-тъмната маса, до мъжката тоалетна, и прекарва времето за хранене в наблюдаване на манифестацията от непознати, които закопчават циповете си и се ръкуват с него на минаване.
Всяка вечер, след вечеря, се разхождах безцелно по принуда — в Брюксел не можеш да имаш кой знае каква цел, но, както повечето градове, и той е по-хубав нощем. Една вечер отидох до масивната съдебна палата, която стои замислено на малко възвишение над стария град и прилича на американски капитолий, който е вземал стероиди. Сградата е гигантска — площта й е близо 26 хиляди квадратни метра и е най-голямата сграда на света, построена през деветнайсети век, но все пак, единственото запомнящо се нещо е големината й. Друга вечер отидох до сградата на Европейската икономическа общност. В град с толкова грозни сгради, че ти спира дъхът, централата на ЕИО все пак успява да изпъкне. Още беше шест часът, но наоколо нямаше жива душа, никой не работеше до късно, и си припомних един виц: Въпрос: Колко души работят в Европейската комисия? Отговор: Около една трета от тях. Не можеш да гледаш дългите редици прозорци, без да се питаш какво, по дяволите, става там, вътре. Предполагам, че има цели отдели, които са се посветили на задачата опашките пред пощите да са еднакво дълги навсякъде в общността и средният брой на обърнатите чашки, които пускат автоматите за безалкохолни напитки във Франция да е същият като в Италия.
Като американец ми е интересно да наблюдавам как най-богатите страни в Европа доброволно отстъпват суверенитета си на орган, който не подлежи на контрол и не е отговорен пред никого. Знаете ли, че поради византийската си структура, Европейската комисия не знае „колко души е персоналът й и с какво се занимават всички те“? (Цитирам „Икономист“.) Намирам това за тревожно. Аз лично реших да не обичам ЕИО, когато открих, че ще махнат тъмносините британски паспорти с твърди корици и на тяхно място ще въведат някакви нещастни червени книжлета, които приличат на документите на полски моряк. Това е вечният проблем с големите институции — нямат стил.
Не знам кой знае колко за начина, по който работи ЕИО, но знам един интересен факт, който, според мен, дава някаква представа за нейните постижения: през 1972 година Европейската конференция по пощи и далекосъобщения призова да се въведе общ телефонен код за страните от Общия пазар, а именно „00“. След това различните страни членки опитват да постигнат споразумение. До този момент нито една от тях не е въвела кода, но ако им се дадат още осемнайсет години, нещата може и да започнат да се движат.
Белгия
Прекарах няколко приятно безцелни дни, като обикалях Белгия с влак. Като страна Белгия е куриоз. Тя не се състои от една нация, а от две — обитаващи северната Фландрия, където се говори холандски, и южната, Валония, където се говори френски. Южната част притежава най-хубавите пейзажи, най-китните села, най-добрата кухня и общо взето галски умения за добър живот, докато в северната половина са най-хубавите градове, най-известните музеи, църкви, пристанища, крайбрежни курорти, повечето население и повечето от парите.