Фламандците не могат да понасят валонците, а валонците не могат да понасят фламандците, но когато поговориш известно време с тях, разбираш, че това, което всъщност ги обединява, е дори още по-дълбокото презрение към французите и холандците. Веднъж се разхождах из Антверпен в продължение на цял ден с един местен жител и на всеки ъгъл той ми сочеше с многозначителен поглед някоя невинна двойка и промърморваше отвратено под нос: „Холандци!“ Беше изумен, че не мога да направя разлика между холандец и фламандец.
Когато настоиш да обяснят възраженията си фламандците се изразяват някак неясно. Най-често споменаваното оплакване, което съм чувал беше, че холандците идват у дома ти ненадейно, докато вечеряш и никога не носят подаръци. „Аха, както нашите мили шотландци“ — отговарях аз.
Научих голяма част от тези неща в Антверпен, където се отбих за един следобед, за да видя катедралата, но останах и вечерта, за да поскитам между многото барове, които са може би най-чудесните и най-многобройните в Европа — малки, задимени заведения, удобни като жилетката на Найджъл Лоусън*1, пълни с черни ламперии и жълтеникави мъждиви светлини и винаги претъпкани с пъстър, щастлив народ, който се забавлява. В този град винаги е лесно да завържеш разговор, защото жителите му са открити и английският им почти винаги е съвършен. Разговарях в продължение на час с двама млади улични метачи, които се бяха отбили да пийнат по чашка на път за дома. Къде другаде, освен в Северна Европа, чужденец може да разговаря с уличните метачи на собствения си език?
[*1 Найджъл Лоусън — министър на финансите през втория мандат на Маргарет Тачър. Страда от наднормено тегло. След оттеглянето си от активната политика успява да отслабне с трийсет килограма. Издава книга с диети, която става бестселър. — Бел.ред.]
И непрекъснато ме поразява фактът колко много знаят те за нас и колко малко — ние за тях. Можеш да четеш британски вестници месеци наред, а американски — цял живот, и да не попаднеш и на една-единствена статия за Белгия, въпреки че там се случват интересни неща.
Да вземем Бандата от Ньойвел. Това е терористична група, която за кратък период, през осемдесетте години, бродеше из Белгия (доколкото е възможно да бродиш из Белгия) и от време на време нахълтваше в някой супермаркет или препълнен ресторант и засипваше мястото с дъжд от куршуми, като убиваше наред — жени, деца, всеки, който е попаднал там. След като оставяше множество трупове, бандата задигаше сравнително дребни суми от касовите апарати и изчезваше в нощта. Ето какво е странното — тази банда така и не разкри мотивите си, никога не е вземала заложници, никога не отмъкнала нещо повече от неколкостотин паунда. Дори нямаше име, известно на когото и да било. Етикетът „Бандата от Ньойвел“ й беше лепнат от пресата, защото бандитите винаги се измъкваха с някой Фолксваген Gti, откраднат от брюкселското предградие Ньойвел. След около шест месеца нападенията внезапно спряха и никога повече не бяха подновени. Убийците така и не бяха хванати, оръжията им не бяха открити, полицията няма никаква представа кои са тези хора и какво са искали. Е, това не е ли странно? А англичаните не са прочели за тази история и ред в своите вестници. Аз мисля, че и това е доста странно.
Отидох до Брюж за един ден. Намира се само на петдесетина километра от Брюксел и е толкова красив, толкова дълбоко, безкрайно красив, че трудно ще повярваш, че е възможно да е в същата тази страна. Всичко там е съвършено — павираните улици, спокойните масленозелени водни канали, средновековните къщи със стръмни покриви, пазарите, задрямалите паркове — всичко. Няма друг град, на който упадъкът да се е отразил по-добре. В продължение на 200 години в Брюж — дори не знам защо продължаваме да го наричаме така, тъй като месните хора го пишат Brugge, което се произнася като „Бругъ“ — е бил най-проспериращият град в Европа, но затлачването на река Зуин и променените политически обстоятелства го превърнали буквално в заден двор и през следващите 500 години, докато другите градове растели и непрекъснато се променяли, той останал забравен и недокоснат. Когато Уърдсуърт го посетил през 19-и век, видял, че по улиците расте трева. Казвали са ми, че Антверпен бил даже по-красив до началото на 20-и век, но след това дошли предприемачите и разрушили всичко, на което успели да сложат ръка, тоест, почти всичко. Брюж бил спасен от неизвестността си.
Рядко се срещат такива места. Разхождах се цял ден със зяпнала уста. Разгледах музея „Грьонинге“ и женския манастир, моравите в двора, плувнали в глухарчета, но най-вече кръстосвах улиците, загубил ума и дума пред тази концентрация на съвършенство. Дори размерите на мястото са съвършени — достатъчно голямо е, за да е град, да има книжарници и интересни ресторанти, но все пак е достатъчно малко, за да е дружелюбно и сдържано. За около ден можеш да обиколиш всички улици, заобиколени от водния канал. Направих точно това и не видях нито една улица, на която не бих живял, нито една кръчма, която да не бих искал да опозная, гледка, която да не бих желал да нарека своя. Трудно можеше да се приеме, че всичко това е истинско — че хората се прибират у дома в тези къщи всяка вечер, че разхождат кучетата си по тези улици, че прекарват живота си убедени, че светът е такъв. Вероятно изпадат в тежък, вцепеняващ шок, когато за първи път видят Брюксел.