Някакъв застрахователен агент, с когото се заговорих в един бар на улица „Св. Якобс“, ми каза с тъга, че Брюж напоследък бил станал непоносим осем месеца в годината заради туристите. След това сподели с мен смущаващи анекдоти, както си мислеше той, за посетители, които надничали през пощенската му кутия и мачкали мушкатото му, за да си направят снимки. Не го слушах, отчасти защото беше най-отегчителният пръдльо в заведението — а може би и в цяла Фландрия — и отчасти защото не ме интересуваше какво ми говори. Исках илюзиите ми да си останат непокътнати.
Поради тази причина тръгнах рано сутринта, преди да се появят каквито и да било туристически автобуси. Отидох в Динан, градче на брега на спокойната река Мьоза, над което този ден валеше безкраен дъжд. Беше приятно място и несъмнено щеше да ми достави удоволствие, ако не идвах от Брюж и ако времето не беше толкова ужасно. Застанах на моста над реката и загледах как дъждовните капки, големи колкото куршуми, правят кръгчета във водата. Намерението ми беше да направя преход през южните Ардени за ден-два, за да видя дали ще мога да позная някое от малките селца и пътеките, по които бях минавал при първото си пътуване, но не бях подготвен за такова време — вече бях подгизнал и треперех, сякаш съм забравил да изпия таблетките си против малария — така че след само час в Динан се върнах пеша до гарата, хванах първия влак за Намюр и продължих до Спа. Едно от достойнствата на Белгия е, че маломерността й позволява да отидеш, където й да било в нея за час-два. Нужно е известно време, докато свикнеш с мисълта, че страната в действителност е предградие на Брюксел.
Нямах някаква особена причина да ходя в Спа, освен че името винаги ми е звучало като име на хубаво място, както се и оказа — разположен в котловина между зелени хълмове, с горски парк, Парк на седемте часа, огромно казино, извън всякакви пропорции спрямо малкия град и два големи бели хотела, разположени около зелен остров, наречен Зеления площад. Хареса ми моментално. Дъждът беше спрял и беше оставил във въздуха чист и свеж дъх, който леко напомняше аромат на чаршафи, извадени от сушилнята и оставяше неземното, безвременно чувство на възстановяване след болест. Имах чувството, че ще видя как в парка бутат инвалидни колички с войници без крайници.
Спа е първият курорт с минерални извори и името му е станало нарицателно за такъв курорт. В продължение на 200 години е бил свърталище на европейските кралски особи. Аристократи и височества са го посещавали чак до Първата световна война. Кайзер Вилхелм обявява абдикирането си тъкмо в Спа — събитие, което бележи упадъка както на кайзера, така и на града. Сега почти никой не посещаваше града, поне не по това време на годината. Отидох в туристическия информационен център в парка и след като разгледах учтиво витрините, попитах мъжа на гишето къде са всичките тези крале и кралици.
— А… не идват вече — отговори той с тъжна усмивка. — Не толкова често след Петър Велики.
— Защо?
Сви рамене.
— Модата се променя. Сега искат слънце, ходят на морския бряг. И сега се появява по някой и друг барон, но идват предимно богати германци. Има доста атракции, ако се интересувате.
Посочи с ръка купчина брошури и отиде да обслужи друг клиент.
Брошурите бяха за места с многозначителни имена като Институт по хидрология „Проф. Анрижан“, Факултет по Радиология и гастроентерология към Института по термалните извори на Спа. Те предлагаха множество терапии, като се започне от потапяне в „естествено газирана вода“ и в гореща лепкава кал и се стигне до това, да те свържат със самостоятелна подстанция и да ти направят освежаващ токов удар — или поне така изглеждаше на снимката. Тези терапии гарантирано постигаха няколко неща, за които не бях и подозирал, че е желателно да постигнеш — „разширяване на кожните кръвоносни съдове“, „отпускане на терморегулиращите центрове“ и „намаляване на периартикуларните контракции“, да спомена три от тях.