Реших, без колебание, че терморегулиращите ми центрове са достатъчно отпуснати, ако не и направо умрели и макар и да получавам по някоя и друга периартикуларна контракция и да ям лакомо спагетите си, някак си ще живея с тези неща, защото видях какво правят с теб мускулестите дами с бели престилки, ако доловят и най-малкото перирартикуларно потрепване или влошаване на терморегулиращите центрове. На снимките се виждаше пациентка с откровено тревожно изражение, която енергично мажеха с катран, обливаха с вода под налягане в душкабина, насилваха да лежи в бълбукащи медни вани и други подобни действия, които при други обстоятелства неизбежно биха извикали в ума израза „военни престъпления“. Погледнах списъка с одобрените лекари, за да видя дали и д-р Йозеф Менгеле не е сред тях, но единственото запомнящо се име беше някой си д-р Пиц. Устоях на изкушението да му се обадя по телефона и да го попитам: „Е, такъв ли си?“, а вместо това отидох в малък хотел, който ми препоръча мъжът в туристическото бюро.
Взех душ, вечерях, направих разсейваща разходка из града и се отбих в приятен малък бар на улица „Роял“, за да прекарам вечер с монументалната книга на Мартин Гилбърт „Втората световна война“. Тя не е за заведение, мога да ви уверя. Прочиташ малко и започваш да се озърташ с празен поглед наоколо и да копнееш да си поговориш с някого.
Само че във Валония почти никой не говори английски. Започнах да съжалявам, че не разбирам френски достатъчно добре, за да подслушвам. В училище учих френски цели три години, но не знам почти нищо. Бедата се състоеше в това, че учебниците бяха удивително безумни. Всичките бяха написани от човек, който явно е много далеч от франкофонския свят — проф. Марвис Фризби от учителски колеж в Северна Дакота или нещо такова — и нямаха нито една пресечна точка с реалния свят. В тях не ставаше дума за нито едно от нещата, които човек би трябвало да знае във Франция — как да задействаш биде, да се справяш с жените пред тоалетните или да сриташ в коляното някой, който се прережда на опашката. Бяха досадно посветени на училищните занимания — закачане на дрехи в гардеробчето, почистване на черната дъска, отваряне на прозорец, затваряне на прозорец, разказване на урока за деня. Дори и в седми клас можех да преценя, че няма да използвам често подобни изрази през годините. Колко пъти, когато попаднеш във Франция, ще ти се наложи да кажеш на някого, че ти се иска да почистиш черна дъска? Колко пъти ти се е приисквало да кажеш: „Зима е. Скоро ще дойде пролетта“? Доколкото ми е известно, хората вече са наясно с тези неща.
Така и не разбрах защо не можеха да направят учебник, близък до ума на подрастващите, с глави от рода на „Жерар и Изабел се отдават на страстни целувки“ или „Клод преживя първата си полюция. Величествено!“ Поне биха могли да използват комиксите.
Събудих се и открих, че по стъклата се стича дъжд. Улиците бяха почти наводнени и колите долу свистяха по тях. Излязох, за да осребря един туристически чек, а после позяпах витрините по площада, като се криех под брезентови навеси, по които дъждът барабанеше монотонно и доста успокояващо. Витрините бяха пълни с най-изкусителни неща за ядене — под фирмата _La Raclette Fromagerie_ се мъдреха различни видове сирене на пити с размери на автомобилна гума. В _Boucherie Wagener_ висяха връзки наденички, а арденската пушена шунка беше наредена на розови купчинки. В _La Gaterie_ бушуваше делириум от марципанени плодове, бухнали сметанови торти и други пухести лакомства. Колко са умни обитателите на континента с техните витрини! Дори тези на аптеките са така добре подредени, толкова чисти и педантично спретнати, че се улавяш как зяпаш с копнеж кутийка лейкопласт за мазоли или превръзки против незадържане на урина.
Стигнах последния магазин и се загледах занесено към площада, без да знам какво да правя със себе си, и тогава реших да отида до Дюрбюи, с надеждата времето там да е по-хубаво. Беше малко вероятно, защото градчето е само на двайсетина километра. Въпреки всичко, благодарение на странните особености на белгийските железници, пътуването до Дюрбюи ми отне почти цялата сутрин и включваше три, макар кратки, прекачвания, но дори и след всичко това пак не стигнах до града, защото там няма гара. Трябваше да сляза в Барво, който на картата е на половин милиметър от Дюрбюи, а в действителност — на четири километра, като помежду им има монументално стръмно възвишение. Още от гарата чувах как камионите ръмжат, за да го изкачат. Поне дъждът беше спрял.
Помислих си да взема такси, но на гарата нямаше такова нещо, така че тръгнах към града, който всъщност е голямо село, за да потърся автобус или такси. Влязох в един хотел на главната улица и от намусената служителка на рецепцията научих, че в Барво няма нито автобуси, нито таксита. Мобилизирах познанията си от училище и на най-добрия френски, на който съм способен, я попитах как тогава човек може да се добере до Дюрбюи, ако е _sans l’auto_*1. Подготвих се да видя как трясва на тезгяха умрял бобър, но вместо това тя просто каза: „_А pied, monsieur_“*2, и сви рамене с галско безразличие — при него отпускат брадичката си до нивото на кръста и същевременно се опитват да вдигнат ушите си до върха на главата с помощта на раменете. За да го направи човек, трябва да е гал. Превежда се горе-долу като: „Животът е кофа лайна, мосю, напълно съм съгласен, но макар и да съм готов да призная този факт, няма да ви предложа никакво съчувствие, защото, мосю, това си е вашата кофа с лайна“.