[*1 (фр.). Без автомобил. — Бел.ред.]
[*2 (фр.). Пеша, господине. — Бел.ред.]
Благодарих й, че изигра толкова дребна и незначителна роля в живота ми, после тръгнах пеша към края на града, където пред мен се извиси природен обект, който приличаше повече на стена, отколкото на хълм. Покрай шосето се редяха непривлекателни къщи, като онези, които се строят покрай всяко натоварено шосе и които винаги изглеждат сякаш се разпадат под тътена на тежките камиони. Дворовете бяха оградени с мрежи, зад които дремеха кучета с банални имена, които оживяваха и се хвърляха към портата щом наближах, лаеха и оголваха зъби, готови да откъснат месо от краката ми по най-жестокия начин.
Не знам защо, но нещо в мен докарва кучетата до бяс. Щях да съм богат, ако ми даваха по петак всеки път, щом някой пес се опиташе да изръфа костния мозък на глезените ми, докато собственикът му си стои край него и казва: „Нищо не разбирам, никога досега не е правил такова нещо. Трябва да си му казал нещо.“ Това винаги ме е пращало в нокаут. Какво мога да кажа на куче? „Здрасти, момче, искаш ли да пробиеш вената на крака ми?“
Кучетата не ме нападат, с цел да ме сложат на инвалиден стол единствено в случаите, когато съм някъде на гости и седя на удобно канапе, с чаша, пълна до ръба. В този случай кучето — и винаги се случва да е голямо куче с проблем в слюноотделянето — решава, че не иска да ме убие, а да прави с мен секс. „Хайде, Бил, сваляй гащите — сякаш ми казва то. — Много съм възбуден.“ Собственикът винаги пита: „Притеснява ли те?“ И това го обичам. „Не, Джим, просто обожавам, когато някое куче захапе топките ми и започне да ме рита по главата със задните си крака“.
„Мога да го махна, ако те притеснява“ — винаги добавят собствениците на кучета. „Хей, не го махай — ми се иска винаги да отговоря. — Премахни го.“
Никак не бих се разстроил (и си давам сметка, че звуча като Бърнард Левин*1, опазил ме Бог), ако някой натика всички кучета на този свят в чувал и ги закара на далечен остров — Гренландия звучи примамливо — където ще могат да обикалят наоколо и да си душат задниците колкото си искат, без повече да ме нападат и тероризират. Единственият вид куче, който бих освободил от такова заточение, е пуделът. Пуделите бих разстрелял.
[*1 Бърнард Левин — английски журналист и критик, чиито статии на теми от областта на културата и политиката са често доста провокативни. — Бел.ред.]
Да си призная, не обичам животните. Дори златните рибки ме измъчват. Цялото им съществуване е нещо като укор. „Защо е всичко това? — сякаш питат. — Плувам тук, после там. Защо?“ Не мога да гледам златна рибка повече от десет секунди, без да ми се прииска да се самоубия или най-малкото да прочета някой френски роман.
За мен единственият възможен домашен любимец е кравата. Кравите са безобидни, не им трябва кашон, в който да серат, не позволяват на тревата да избуи прекалено и са толкова доверчиви и глупави, че просто няма как да не ги заобичаш. Малко по-нататък по уличката, на която живея, има стадо крави. Ако застанеш край оградата, независимо по кое време на деня или нощта, след минута всичките крави се дотътрят и застават до теб, твърде глупави, за да се сетят какво да правят по-нататък, но и щастливи, само защото са с теб. Доколкото разбирам, биха стояли така цял ден, а може би и до края на света. Изслушват проблема ти и не искат нищичко в замяна. Могат да са твои приятели завинаги. И, когато ти омръзнат, можеш да ги убиеш и изядеш. Съвършенство.
Дюрбюи се оказа разположен в долния край на удивително стръмен път, от другата страна на хълма. Струваше ми се, че е на около километър под мен. Беше от склоновете, по които, ако се засилиш, няма как да спреш. Тръгнах надолу, като все повече губех контрол над положението, а краката ми се движеха под мен като кокили. Малко преди последния завой бях като някой, който се вози на чифт чужди израстъци, които летят към каменната стена на плевнята в края на пътя. Вече се виждах как минавам през нея като герой на анимационен филм, как оставям дупка с формата на тяло, но вместо това направих нещо по-интересно — стъпих върху клатещ се капак на канал и си изкълчих глезена много зрелищно — сигурен съм, че чух изпращяване, сякаш се чупеше дърво — направих серия пируети, които ме накараха да заприличам на чудовището на Франкенщайн на летни кънки, залитнах по пътя, забих физиономия в стената на плевнята и като се олюлях театрално, се строполих назад.