В това самотно, отпаднало състояние, започнах да си мечтая за старата закусвалня в родния ми град. Казваше се „Защо не скара“, което всички смятаха, че е съкратено от „Защо не дойдеш да получиш хранително отравяне“. Странно място. Щях да кажа, че е ужасно място, но подобно на повечето неща, свързани с юношеството на човек, то беше едновременно чудесно и ужасно. Храната беше ужасна, сервитьорките бяха убийствено троснати и глупави, а готвачите без изключение бяха избягали затворници, без понятие от хигиена. Неизменно страдаха от перманентната, сополива настинка, която е характерна за разпуснатия живот и от върховете на носовете им вечно висеше капка влага. И човек винаги си даваше сметка със стоическо чувство за обреченост, че когато готвачът се обърне, за да сложи чинията пред теб, капчицата вече няма да е на носа му, а ще блещука върху хлебчето на хамбургера ти, като мънисто утринна роса.
В „Защо не“ работеше една келнерка на име Шърли, която беше най-неприятният човек, когото някога съм срещал. Каквото и да поръчаш, започваше да те гледа, като че ли си поискал да ти даде колата си, за да закараш дъщеря й в Мексико, където да прекарате гаден уикенд.
— Искаш какво? — питаше тя.
— Свинско филе с кръгчета лук — повтаряш смутено. — Моля те, Шърли… ако не те затруднява… когато имаш минутка…
Шърли се втренчва в теб, без да помръдне в продължение на пет минути, сякаш иска да запомни физиономията ти, за да напише полицейски доклад, после надрасква поръчката ти в бележник и изкрещява на готвача на жаргона, който винаги използват в такива заведения:
— Две скапани пържоли с лайно от умряло куче.
Или нещо подобно.
Ако беше в холивудски филм, ролята на Шърли щеше да изпълнява Марджъри Мейн*1. Щеше да се мръщи и командва, но зрителят моментално щеше да разбере, че в изобилната пазва се крие сърце от чисто злато. Ако случайно й поднесеш подарък за рождения ден, би се изчервила и би казала: „Ау, не тря’аше да пра’иш така, голям си глупчо“. Шърли просто щеше да попита: „К’во е т’ва, мамка му?“ Уви, тя нямаше сърце от злато. Струва ми се, че изобщо нямаше сърце или каквито и да било други компенсиращи качества. Даже и червилото не можеше да си сложи както трябва.
[*1 Марджъри Мейн (1890-1975 г.) — американска актриса, чисто амплоа са ролите на устати, властни, но добросърдечни жени. — Бел.ред.]
И въпреки всичко „Защо не“ си имаше своите достойнства. Най-напред, беше отворено цяла нощ, което означаваше, че винаги е на разположение, ако ти се дояде нещо много мазно или просто искаш да си сред други хора в малките часове на нощта. Беше пристан, малко островче светлина сред тъмнината на града.
Уви, „Защо не“ вече не съществува. Говореше се, че собственикът хапнал малко от собствената си храна и починал. Виждам заведението обаче и до днес — запотените прозорци, насядалите около масите групички нощни работници, Шърли вдига главата на припаднал клиент, за да забърше тезгяха отдолу с влажен парцал, самотен мъж с каубойска шапка, потънал в мечти пред чаша кафе, с неизтръскана цигара в ръка. И често си мисля за всичко това, особено в южна Белгия, когато е студено и тъмно и когато безжизнените железопътни релси стигат до хоризонта, в двете посоки.
Аахен и Кьолн
Взех влака за Аахен. Не бях ходил там, но е съвсем близо до Лиеж, където прекарах нощта, а винаги ми се беше искало да видя Аахенската катедрала. Това е приятно и странно пренебрегвано кътче в Европа. Аахен, Маастрихт и Лиеж са съседи — разделят ги около трийсетина километра — но са в различни държави, говорят три различни езика (холандски, френски и немски), но хората от района използват местен диалект, което означава, че помежду си се разбират по-добре, отколкото със сънародниците си.
Взех стая в малък хотел срещу гарата, захвърлих вътре раницата си и веднага излязох. Обядвах хамбургер с пържени картофи във верига за бързо хранене, наречена „Куик“, после тръгнах да разглеждам града.
Нетърпението ми донякъде ме изненада, но не бях идвал в Германия седемнайсет години и исках да видя дали се е променила. Беше. Беше станала по-богата. И през 1973-а беше достатъчно богата, но сега — майко мила! Дори проспериращата Фландрия бледнееше. Почти всички магазини тук изглеждаха богати, продаваха много и бяха пълни със стилни и скъпи стоки като писалки „Монблан“ и часовници „Одемар Пиге“. Дори и магазините, в които се предлагаха стоки за простосмъртни, приковаваха вниманието — магазинът за кухненски и домашни потреби на Фон Драйзел, например, на върха на хълма край стария пазарен площад. В огромните витрини бяха изложени съвсем прозаични неща като дъски за гладене, тенджери и тигани, но всичко беше лъснато до блясък. Малко по-нататък минах покрай не един, а цели два магазина за ковчези, което ми се стори някак по немски смразяващо кръвта, но дори и ковчезите изглеждаха лъснати и подканящи и се улових, че зяпам с възхищение подплатите и блясъка на дръжките.