Не можех да свикна с всичко това. Все още не бях в състояние да се отърва от американския навик да мисля за Европа като за едно място и за европейците като за един и същи народ. Колкото и да четеш, че брутният вътрешен продукт на Дания бил с 40% по-висок от този на Англия, датчаните не изглеждат с 40% по-богати от англичаните, не носят с 40% по-лъскави обувки и не карат с 40% по-големи коли. Тук обаче хората наистина изглеждаха по-богати и то с много повече от 40%. Всички ходеха с обувки, които сякаш бяха купени сутринта. Дори маратонките на децата не бяха протрити. Колите блестяха, сякаш са в магазина. Дори такситата бяха до едно Мерцедес. Като в Бевърли Хилс. И това беше само някакво си неизвестно градче в периферията на страната. Германците бяха оставили всички останали да им дишат праха.
Не всичко беше идеално. По-голямата част от архитектурата, особено в центъра, беше убийствено безлична, особено модерният търговски център, а баровете и ресторантите далеч нямаха уютната и дружелюбна атмосфера на онези в Холандия и Белгия. След това обаче открих покоя на катедралата и сърцето ми отново се стопли към Аахен. Най-напред отидох в _Schatzkammer_ — съкровищницата, в която се пазеха най-великолепните старини, които човек може да си представи, включително златния бюст на Карл Велики, в естествена големина, на който той е изобразен като божество, триптих дърворезба, изобразяващ меса на папа Григорий, който, струваше ми се, бих могъл да гледам вечно и множество други невероятно красиви и изкусно изработени експонати.
Цялата колекция е изложена в три малки, обикновени и слабо осветени стаи, но пък каква колекция! В съседство са осмоъгълната катедрала, построена по модела на църквата Сан Витале в Равена и това, което е останало от дворцовия комплекс, разрушен в по-голямата си част през Втората световна война. Катедралата е малка и сумрачна, но много изящна, с куполест покрив, чиито контрастиращи ивици мрамор и стъкло са толкова наситени, че я правят да изглежда почти течна. Сигурно винаги е била препълнена с хора, още от времето на Карл Велики — едва ли може да побере повече от стотина души — но всеки сантиметър беше великолепен. Катедралата е от постройките, в които човек по-скоро се потапя, отколкото разглежда. Утре щях да я видя още веднъж.
Прекарах следобедните часове, докато всичко беше затворено в лека разходка из града, за да щадя болния си глезен. Разгледах големия, покрит с калдъръм пазарен площад и закуцуках из неестествено тихите улички на жилищните квартали около парка Лузберг. Беше странно да си мисля, че това приятно и спокойно градче някога е било сред първите в Европа, седалище на Светата Римска империя, столица на Карл Велики. Едва когато отново отворих Историята на Втората световна война на Гилбърт, ден-два след това, обаче разбрах, че Аахен е първият немски град, превзет от Съюзниците след седемдневни улични боеве през 1944-а, след които целият е бил превърнат в руини. Сега човек не би си го и помислил.
Вечерта излязох, за да потърся ресторант. В Германия това често е проблем. Като начало съществува сериозен шанс вътре да има трима мъжаги в къси панталонки с презрамки, които свирят полка, така че човек трябва много внимателно да огледа през прозорците и да подложи собственика на разпит, за да не се окаже, че „Били и Баварските момчета“ ще скочат на малката сцена в осем и половина, защото няма нищо по-лошо от това, точно когато се каниш да се заемеш най-благочестиво с вечерята си, да се окажеш заобиколен от червенобузи германци, които размахват халби бира и пеят „_Horst Wessel Lied_“, колкото им глас държи. В мирния договор след войната изрично е трябвало да се запише, че освен оръжията, германците ще предадат и акордеоните си.
Обиколих седем-осем места и проучих менютата пред вратите, но те бяха пълни с блюда, носещи злокобни немски имена — _Schweinensnout mit Spittle und Grit, Ramsintestines and Oder Grosser Stuff_*1 — и други подобни. Предполагам, че ако си ги поръчаш, ще се окажат годни за ядене, дори вкусни, но не можех да се отърва от глождещото усещане, че ако поръчам нещо напосоки, келнерът ще ми донесе чиния шкембе и очни ябълки. Веднъж в Бавария, с Кац безразсъдно си поръчахме _Kalbsbrann_ от непонятно меню и минута след това до масата ни се появи собственикът, колебливо и смутено, и засука пръсти над касапската си престилка.