[*1 Смесица от неправилен немски и английски — свинска зурла с плюнка и чакъл, овнешка карантия и други големи работи. — Бел.ред.]
— Извинете много, господа — каза ни той, — но вие знае ли какво Kalbsbrann?
Спогледахме се и признахме, че не знаем.
— Това, как казва вие… то онова с кое малка крава мисли.
Кац припадна. Аз благодарих на човека горещо, задето прояви предвидливостта да ни предупреди, макар че, бих казал, самият той имаше интерес да го направи, за да не допусне двама американци да си изповръщат червата из ресторанта му, и поисках да ни даде нещо, което би могло да мине за храна в средна Америка. През последвалия промеждутък коментирахме колко тънък е бил косъмът, на който сме се измъкнали, клатехме удивено глави като хора, отървали се невредими от автомобилна катастрофа и обсъждахме колко странни хора са европейците. Човек трябва да проявява особена вид бдителност, ако иска да прекоси континент, на който хората доброволно поглъщат езици, бъбреци, конско месо, жабешки крака, черва, салами, направени от съсирена кръв и мозъци на малки крави.
В края на краищата, след известно обикаляне открих италиански ресторант, наречен „Капричио“, на ъгъла до хотела ми, на „Театерщрасе“. Храната беше италианска, но персоналът беше изцяло от германци. (Личеше по ботушите… Шегувам се.) Сервитьорката не разбираше и дума английски и положих сериозни усилия, докато разбере какво искам. Поисках бира и тя ме погледна косо.
— _Wass_? _Tier_?
— _Nein, beer_ — отговорих аз и тя се озадачи още повече.
— _Fear? Steer? Queer?? King Leer_?
— _Nein, nein. Beer_ — посочих аз менюто.
— _A, beer_! — възкликна сервитьорката и цъкна с език, сякаш умишлено бях опитал да я заблудя. Почувствах се засрамен, че не знам немски, но се утеших с мисълта, че ако знаех, щях да разбирам за какво надутият господин на съседната маса се хвалеше на жена си (или може би любовницата си) и щях да съм също толкова отегчен, колкото несъмнено беше тя. Пушеше здравата от пакет „Лорд“ и оглеждаше с неприкрит интерес мъжете в ресторанта без мен, разбира се. (Аз съм невидим за всички, освен за кучетата и Свидетелите на Йехова.) Събеседникът й не забелязваше това. Обясняваше й разпалено как току-що е успял да продаде камион обръчи за гимнастика и фотоалбуми на източногерманците и се удивляваше на собствената си хитрост.
Когато се смееше, тайнствено ми напомняше Арвис Дрек, учителят ми по дървообработване в училище, което беше смущаващо съвпадение, защото тъкмо господин Дрек ме бе научил на малкото немски, който знаех.
Записах се да уча немски, защото го преподаваше едно въплъщение на мокри сънища на име мис Уебстър, която имаше най-величествените гърди и задник, който прилепваше за полата като пъпеш във вакуумна опаковка. Когато мис Уебстър се надигаше, за да пише на черната дъска, осемнайсет млади момчета започваха да дишат учестено и спускаха ръце под чиновете. Само че две седмици след началото на учебната година мис Уебстър напусна при тайнствени обстоятелства — поне за нас — и дойде господин Дрек, за да поеме часовете, докато й намерят заместник.
Оказа се катастрофа. Господин Дрек знаеше немски колкото крава латински. До Германия се беше приближавал най-много на бирения фестивал в Милуоки. Сигурен съм, че въобще не беше квалифициран да преподава езика. Преподаваше ни от отворена книга, като движеше дебел пръст по редовете и прескачаше всичко по-сложно. Не мисля, че му бяха нужни някакви научни степени, за да учи децата на дървообработване, но беше ясно, че работи на предела на умствените си възможности. Научих повече немски от телевизията.
Едва ли някога съм мразил някого, колкото мразех господин Дрек. В продължение на две дълги години превръщаше живота ми в ад. По време на безкрайните му монотонни лекции за употребата и грижите за видовете ръчни инструменти, седях и искрено се опитвах да внимавам, само че след няколко минути погледът ми започваше да блуждае — трийсет и шест млади момичета, до едно облечени с малки сини плисирани полички, които не покриваха изцяло дръзките им задничета — и въображението ми се отскубваше, като куче от повода си, и започваше да подскача между тях, да души и пухти около онези дълги, загорели от слънцето бедра. След минута-две отново се връщах в час, със замечтано сладострастна усмивка увиснала на устните ми, за да открия, че всички ме гледат. Очевидно господин Дрек е отправил въпрос в моя посока.
— Извинете, господин Дрек?
— Попитах, какъв вид острие е това, господин Брайсън.
— Това е остро острие, господин Дрек.