Господин Дрек изпускаше една от онези въздишки, които глупавите хора пазят за случаите, когато се натъкнат на някой още по-глупав от тях, и казваше умерено: „Това е трийсет сантиметров маткап с двойна режеща повърхност“, и до края на часа ме караше да подпирам парче грапава шкурка на стената, с нос.
Не ме биваше в дърводелството. Всички останали започнаха да правят ракли от кедрово дърво или океански яхти и си играеха с опасни и шумни електрически инструменти, а аз си останах на масата за начинаещи, заедно с Тъби Тъкър и още едно хлапе, което беше толкова тъпо, че така и не научихме как се казва. Наричахме го просто Лигльо. На тримата не ни позволяваха да пипаме нищо по-опасно от шкурка и канцеларско лепило, така че седмици наред правехме ненужни неща от изрезки, ако не се брои Лигльо, който понякога ядеше лепилото. Господин Дрек не пропускаше възможност да ме унизи. „И какво е това? — питаше той и вдигаше изпоцапаното парче дърво, върху което съм се трудил през последните двайсет и седем седмици, високо, за да могат всички да се разхилят. — Господин Брайсън, преподавам дървообработване от шестнайсет години и мога да кажа, че това е най-лошият скосен ръб, който някога съм виждал.“ Веднъж вдигна нагоре един птичи кафез, който бях направил и той се разпадна в ръцете му. Класът зарева. Тъби Тъкър се смя толкова много, че едва не се задуши. Смя се двайсет минути и продължи, дори след като му просъсках през масата, че ще му подостря тестисите.
Келнерката ми донесе бирата и смутено установих, че през последните десетина минути съм се носил в някаква моя вселена, като много вероятно съм се смял и съм си мърморил сам, като хората, които живеят по автогарите. Озърнах се и с облекчение установих, че никой не е забелязал. Мъжът на съседната маса продължаваше да се хвали на жена си (любовницата си) как е продал 2000 стари видеокасети, 170 електрически автомобилчета и 68000 бройки от американското издание на „Изгубеният континент“*1 на румънците за подпокривна изолация. В това време компаньонката му правеше любов с очи с един мъж, който се хранеше сам в другия край на заведението — или по-скоро мастурбираше с очи, защото мъжът беше твърде погълнат от борбата с половинметровите спагети в чинията си, за да забележи, че го използват като сексуална играчка.
[*1 Чийто автор е Бил Брайсън. — Бел.ред.]
Отпих голяма глътка бира, стоплен от спомените си и изпълнен с тиха радост, че училищните дни бяха останали завинаги зад мен, че никога повече, докато съм жив, няма да ми се налага да скосявам ръб или да разяснявам принципите на термодинамиката, няма да ми пука, че не знам кои далечни държави произвеждат юта и какво правят с нея. Това е мисъл, която винаги ме ободрява.
От друга страна, никога повече няма да изпитам уникално удовлетворителното усещане от това да забиеш юмрук в мекия като възглавница корем на Тъби Тъкър. Не искам да кажа, че съм бил побойник, но Тъби беше друга работа. Бог беше създал Тъби единствено с цел да осигури на другите хлапета някой, когото да бият. Момичетата го биеха. Хлапета, четири години по-малки от него, също го биеха. Звучи жестоко — беше жестоко — но работата е в това, че си го заслужаваше. Така и не се научи да си държи устата затворена. Например, отива при най-големия бабанко в училището и му казва:
— Хей, Бъкли, къде си офъка косата? Не знаех, че Армията на спасението е отворила фризьорски салон.
Или:
— Хей, Симпсън, майка ти ли видях да чисти тоалетните на автогарата? Кажи й, че онези фасове ще горят по-добре, ако първо ги изсуши.
Така че всеки път, когато го видех, или му прилагаха китайски мъчения, или безмилостно налагаха раздрусания му розов задник с влажни пешкири в съблекалнята, или подскачаше по долни гащи под дъба в двора на училището и с дълъг прът се мъчеше да свали от някой клон панталоните, метнати там от тълпа от около четиристотин души, в която понякога се включваха минаващи край двора шофьори и обитатели на съседните къщи. У него просто имаше нещо, което изваждаше на повърхността най-лошото у всекиго. Понякога хлапета от предучилищна възраст го погваха по улицата. Не се съмнявам, че съвсем непознати хора отиват при него и безпричинно размазват хотдога, който яде, по физиономията му. Поне аз бих го направил.
На сутринта отидох на гарата, за да хвана влака за Кьолн. Трябваше да убия половин час, така че влязох в кафенето. Беше малко, обслужваше го само една жена. Тя видя, че сядам, но не ми обърна внимание и започна да подрежда рафтовете зад бара. Беше на половин метър от мен. Бих могъл да протегна ръка и да я перна по задника. Постепенно обаче осъзнах, че ако искам да бъда обслужен, трябва да се представя на бара и да отправя официално искане. Никога не би й минало през ум да стигне до извода, че съм чужденец, който не знае правилата, и че би трябвало да ме попита с приятен глас: „Кафе, _mein Liebchen_?“ или поне да ми направи знак, че се налага да отида до бара. Нищо подобно. За нея бях нарушител на правилата и поради това беше длъжна да ме пренебрегне. Това е най-лошото качество на германците. Не, всъщност, склонността им да започват сухоземни войни в Европа е най-лошото им качество, но и другото не пада по-долу.