Влязох вътре и в продължение на половин час съвестно разглеждах съдържанието й, но без да изпитам онова възхищение при вида на далеч по-малката катедрала в Аахен предния ден, после излязох отново и пак застанах на терасата над Рейн — широк, кафяв и пълен с дълги флотилии шлепове. После отидох на главната търговска улица, „Хое щрасе“ — дълга, права пешеходна артерия и една от двете най-скъпи улици в Европа, ако искаш да наемеш търговска площ (другата е „Кауфингерщрасе“, в Мюнхен). По-скъпа е дори от Бонд Стрийт, в Лондон и улица „Фобур Сент Оноре“, в Париж. В „До края на Рейн“ Бернард Девин написа хвалебствия за „Хое щрасе“, но за мен това си беше най-обикновена търговска улица, каквито има навсякъде — редица универсални магазини, магазини за обувки, за музика, за камери и видео касетофони. Гъмжеше от съботни купувачи, но те нямаха вид на много придирчиви и изобщо не бяха така добре облечени, като хората в Аахен. Все едно бях в някой английски град — Милтън Кийнс или Донкастър.
Спрях пред един от многото магазини за електроника и огледах претрупаната витрина — чудех се дали стоката е немско производство, обаче не. И тук бяха изложени същите японски видеокасетофони и камери, които можеш да видиш навсякъде, ако не се брои един допотопен диапроектор „Грундик“ и една-две реликви от същата епоха. Като човек, израснал в доминирана от американски продукти среда, някога се изпълвах с патриотично негодувание, като гледах как японските стоки заливат света и с удоволствие четях по списанията статии за това, как тези зли малки ориенталци завладяват планетата.
След това, когато веднъж летях с Боинг 747, сложил в ушите си слушалки, които осигуряваха качество на звука като от пластмасова чаша, окачена на конец и гледах филм, който сякаш се прожектираше на хавлия за баня, през ума ми мина шокираща мисъл — че американската битова електроника всъщност никога няма да стигне по-далеч от това. Добрали сме се до нивото на 1972 година и сме спрели там. Ако бяхме оставили отрасъла на _RCA_, „Уестингхаус“ и другите американски компании, сега щяхме да мъкнем преносими касетофони, големи колкото куфар и щяхме да използваме видео устройства, в които сами да мушкаме лентата. След това започнах да изпитвам благодарност към японците, задето запълват живота ми с удобни неща, като например ръчен часовник, който помни телефонни номера, изчислява с колко съм на червено в банката и ми казва кога да сваля от котлона сутрешното си яйце.
Единственото оплакване, което имам в момента е, че сме принудени да търпим смущаващите имена, които японците дават на своите продукти. Изглежда никой не се впечатлява от това — колко глупаво и неточно име е Walkman, например. Не успях да го разбера. То не ходи, не е човек. Звучи ми като име на уред, който предпазва слепите от препятствия по пътя. (Включи си уокмена, Хари.) Ако беше изобретено в Америка, щяха да му дадат име от рода на Саундбластър, „Мюзиксмастър“ или „Динамобокс“, или нещо друго подобно, по-звучно. Тези неща обаче вече не се разработват в Щатите, така че ще трябва да приемаме имената, които се харесват на японските инженери — „Хандикам“ на Сони, „Експлорър“ на Панасоник, Тойота Терсел. Лично аз бих се притеснил, ако трябваше да си купя кола, чието име звучи като някакъв нов вид полиестер, но предполагам, японците смятат тези имена за върха. Сигурно не би трябвало да се очаква друго от хора, които носят бяла риза всеки ден от живота си.
Върнах се на гарата, където бях оставил багажа си, и не знаех какво да правя със себе си. Идеята ми беше да прекарам в Кьолн няколко дни, да разгледам музеите — има няколко много добри — но сега не бях в състояние да събера достатъчно ентусиазъм. След това видях нещо, заради което ми се прииска да се махна от там моментално. Беше денонощно порнокино, при това доста грубо, ако се съдеше по откровените фотоси край касата. Киното беше на територията на гарата — една от услугите, предоставяни на пътниците от грижовното ръководство на немските железници. Не знам защо, но ми се видя ужасно отблъскващо. Нямам някакви особени възражения срещу порнографията, но чак пък на гарата? Има нещо доста перверзно в мисълта за бизнесмен, който гледа двайсет минути пъшкане и чукане, преди да хване влака от 17:40, за да отиде у дома при семейството си в Бенсберг, и нещо още по-перверзно в мисълта, че националните железници го одобряват.
Точно тогава огромното табло с разписанието на влаковете високо над мен затрака подкупващо и обяви експреса за Амстердам.