В „Анко“ работеше един млад барман с квадратна брада и червено сако, три номера по-впито, отколкото трябва, който явно преди време беше смъркал прекалено и сега имаше вид на човек, който трябва да си носи табелка с името, ако му се наложи да си го спомни бързо. Продаваше ни по малко трева. В шест часа пушехме марихуана, нещо като аперитив, и отивахме в един индонезийски ресторант в съседство. Тогава, след като тъмнината се спуснеше над града и проститутките заемеха позиции по ъглите, а вечерният въздух се изпълнеше с опияняващата миризма на канабис, с Кац излизахме навън и се оставяхме да бъдем поведени нежно към хаоса. Често се отбивахме в „Парадизо“, нощен клуб, направен в преустроена църква, където опитвахме безуспешно да си хванем момичета. Кац прилагаше най-лошата тактика на света. Приближаваше някое момиче с напрегнат, почти тревожен вид и казваше:
— Извинете, не се познаваме, но все пак бихте ли ми помогнали да придвижа едно нещо на петнайсет сантиметра?
— Какво? — отговаряха момичетата.
— Половин унция течна сперма — казваше Кац и цъфваше в усмивка. Никога не се получаваше, но и моите опити не бяха по-успешни, а те общо взето се състояха в това, да отида до най-грозното момиче и да го попитам дали не иска да го почерпя питие и то да ми каже да се разкарам. Вместо това вечер се довеждахме до състояние, което наричахме НМД — напреднала мисловна дисфункционалност. Една вечер попаднахме на някакви африканци с озадачен вид, които Кац убеждаваше да разпалят бунт в родината си. Толкова се напи, че подари на единия от тях часовника си. Изглежда смяташе, че точността ще е основен фактор в бъдещата революция, останал от дядо му, и струващ цяло състояние. После, до края на лятото, когато забравех и го питах колко е часът, той отговаряше намусено:
— Не знам. Вече един зулус в Африка се грижи за тези неща вместо мен.
В края на седмицата открихме, че сме профукали половината от парите си — по 700 долара на човек — и стигнахме до заключението, че трябва да се махаме.
Холандците много приличат на англичаните. И едните, и другите са много разпасани (казвам го в най-добрия смисъл) — начинът, по който паркират колите си, как оставят навън кофите си за боклук, как зарязват велосипедите си, опрени на най-близкото дърво, стена или парапет. Няма и помен от маниакалната подреденост, която виждаш в Германия или Швейцария, където колите на някои улици в жилищни квартали изглеждат, сякаш някой ги е подравнявал по конец и с нивелир. В Амстердам хората някак просто зарязват колите си край каналите, често на самия ръб, с риск да паднат във водата. Дори говорят по същия начин като англичаните. Това винаги ме е озадачавало. Някога работех с един холандец в „Таймс“. Веднъж го попитах как е правилно да се произнесе името на художника — Ван Го или Ван Гок.
— Не, не — отговори ми той някак рязко. — Името е Винсент Ван… — и изведнъж изригна поредица кашлящи звуци, сякаш в устата му беше попаднала нощна пеперуда. След този случай, винаги когато нямахме много работа, го питах как се казва едно или друго на холандски — Международен валутен фонд, пържени яйца, минет — и той винаги отвръщаше с подобно кашляне. Понякога хората, които минаваха край него, го тупаха по гърба или му предлагаха чаша вода.
Опитвал съм и с други холандци — идеята е добра, ако попаднеш с холандец на парти и се чудиш какво да правиш с него — и винаги със същия резултат. Странното обаче е, че когато холандците си говорят помежду си, не се чува никакво кашляне. Всъщност, езикът звучи като някакъв особен диалект на английския.
С Кац често забелязвахме това. Вървим си по някоя улица, когато изведнъж от тъмнината изскача някой непознат и казва нещо от рода на: „Здравейте, моряци, имате ли нещо против да ми разтриете гърба?“ Оказва се обаче, че само иска огънче за цигарата си. Това ме объркваше. И сега установих същото, когато се появих в малък хотел на „Принсенграхт“ и попитах собственика, симпатичен човек, дали има единична стая.
— О, не мисля — отговори той. — Но нека попитам жена си.
Мушна глава през завесата от мъниста, която закриваше вратата и извика:
— Марта! Какво помръдва в гащите ти? Подмокри ли се напълно?
Отвътре долетя вик:
— Не, но ме е гъдел.
— Добри ли са ароматите ти?
— Да, на боб и храчки.
— А подмишниците? Ухаят ли на сладост?
— И още как.
— Ще ги посмуча ли привечер?
— С удоволствие!
Обърна се към мен с тъжно изражение.
— Съжалявам. Можеше някой да е отменил резервацията си, но не е.
— Навсякъде се е просмукала миризма на петрол — отвърнах вместо благодарност и си тръгнах.