Всички филми някога бяха пълни с такъв местен колорит — ако не греша, през шейсетте години в Англия със закон е било вменено във всички филми да показват четирима хилещи се хлапаци, които минават по Тауър бридж в открита кола, заснети от хеликоптер под главозамайващ ъгъл — но сега изглежда само италианците не са изоставили тази практика, което е много жалко, според мен, защото цялата ми представа за света някога беше изградена от вторите планове във филми като „Да хванеш крадец“, „Без дъх“, „Три монети във фонтана“ и дори филмите за инспектор Клузо*1. Ако не бях гледал тези филми, щях да си живея в Пиория*2 и да си мисля, че онова там е цялото богатство на живота.
[*1 Герой от игралния вариант на филмите за Розовата пантера. Ролята на инспектор Клузо се изпълнява от Питър Селърс. — Бел.ред.]
[*2 Град в Илиноис. — Бел.ред.]
Рим беше толкова чудесен, колкото очаквах, поне едно стъпало по-горе от Пиория. Беше всичко, което Стокхолм не е — топъл, слънчев, спокоен, оживен, тъпкан със свястна храна и евтино пиене. Още първата вечер излязох да вечерям с приятел американец, който живееше в Рим от двайсет години и той не престана да се оплаква колко скъпо и невъзможно било станало всичко, но след Стокхолм на мен ми се струваше невероятно евтино. В крайна сметка го попитах: „Как можеш да седиш на открито в такава топла вечер, да ядеш чудесно ястие и да се жалваш от всичко наоколо?“ Той ми отговори: „Да, разбира се. Опитай обаче да си поправиш водопровода“, сякаш това решаваше всичко. След вечеря ме заведе на скоростна разходка из града и ми показа колко се е влошило всичко — баровете по Виа Венето вече нямали класа и били пълни с немски и американски туристи, твърде тъпи и лениви, за да си дадат сметка, че ги ограбват най-безмилостно, „Ругантино“, нощното заведение недалеч от стълбите на „Пиаца ди Спаня“, станали известни с „_La Dolce Vita_“, сега било „Макдоналдс“, този или онзи ресторант или бар бил поруган от лишени от вкус собственици, чиято единствена мотивация била алчността.
Слушах, но не чувах. Всичко ми изглеждаше прекрасно, дори монументално спокойните келнери, дори шофьорите на таксита, дори онзи конкретен шофьор на такси, който ми отмъкна близо 30 000 лири — цената, която назова, за да ме закара от гарата до хотела ми, без да си направи труда да ми обясни, че е само на две пресечки и половина и до там може да се стигне пеша за около 30 секунди — защото го направи толкова непринудено и очарователно, като дори ми прости глупостта, че му позволявам да постъпва така с мен. Бях толкова трогнат, че му дадох и бакшиш.
Хотелът ми беше в западнал, протрит по ръкавите район, до Виа Кавур — беше от кварталите, в които можеш да пикаеш по стените на къщите и всичко да е наред, — но за компенсация беше централен. От там можеш да отидеш навсякъде из града пеша, което и правех — ден след ден ходех и ходех. Всеки ден се събуждах малко след зазоряване, по онова чудесно време на деня, когато въздухът все още е свеж, когато имаш усещането, че още не е използван, и гледах как се събужда градът — подсвиркващи си търговци изливаха помия, метяха, разпъваха козирки, вдигаха решетки.
Разходих се из градините на Вила Боргезе, нагоре и надолу по Пиаца ди Спаня, позяпах витрините на Виа деи Кондоти, възхитих се на Колизея и Форума, прекосих реката при Изола Тиберина, за да се поразтъпча из хълмистите улици на Трастевере и се качих на Джаниколо, откъдето се откриваха фантастични гледки към града и по чиито тесни первази бяха накацали млади двойки, вплетени в страстни прегръдки. Италианците изглежда са открили начин да правят секс, без да се събличат и там, на възвишението, се бяха заели сериозно с тази работа. Взех си сладолед и почаках, за да видя колко от тях ще паднат и ще се размажат долу на скалите, но, за щастие, никой не пострада. Трябва да имат смукала на гърбовете.