Неапол, Соренто и Капри
Напуснах хотела и отидох до гара „Рома Термини“ пеша. Както много други публични места в Италия и тя беше истинска лудница. Пред всички гишета за билети имаше жестикулиращи хора. Имах чувството, че не толкова купуват билети, колкото изливат проблемите си пред монументално безразличните и отегчени мъже на всяка каса. Удивително е колко емоции влагат италианците и в най-простите действия.
Наложи се да чакам на опашка четирийсет минути, докато хората пред мен скубеха косите си и виеха пред гишето. Най-накрая им даваха билети и те си тръгваха с изненадващо щастлив вид. Нямаше как да знам какви им бяха проблемите, а и във всеки случай трябваше да се браня от многото хора, които искаха да минат пред мен на опашката, като че ли държах въображаема врата, за да минат. Един даже опита два пъти. Трябва ти брадва, за да опазиш реда си на римска опашка.
Най-накрая, когато до влака ми оставаше само минута, дойде и моят ред. Купих си билет втора класа за Неапол — оказа се лесно, не знам за какво беше цялата бъркотия — после хукнах към перона и направих нещо, за което бях мечтал цял живот — скочих в движещ се влак или, за да бъда по-точен, паднах в него, като хвърлен от перона чувал с писма.
Влакът беше пълен, но все пак намерих място до прозореца. Стаих дъх и започнах да бърша кръвта, която се стичаше от коленете ми, докато влакът се изнизваше бавно през безкрайните предградия на Рим, застроени с високи блокове, набра скорост и продължи през прашни, заспали райони, пълни с недостроени фамилни къщи и малки блокчета, по които не личеше някой да работи. Пътуването до Неапол трябваше да трае два часа и половина и всички във влака, без видимо изключение, прекарваха времето в спане, като се разбуждаха от време на време, само колкото да разберат къде сме, когато влакът спираше на някоя сънлива гара, или за да покажат билета си на кондуктора, когато се появеше. Повечето пътници изглеждаха бедни и небръснати (дори и няколко от жените), което силно контрастираше със светската елегантност в Рим. Предположихме това са неаполитанци, които работят в Рим, и сега се прибират у дома при семействата си.
Наблюдавах пейзажа — обширна равнина, която се простираше до някакви бледозелени планини, осеяна с безжизнени селца, отново е множество недостроени къщи — и сънливо бродирах фантазията си с Орнела Мути, в която освен нея вече участваха огромна прозрачна плажна топка, два велосипеда на едно колело, трамплин и плътните гласове на мормонски религиозен хор. Въздухът във вагона беше топъл и неподвижен и не след дълго аз също се унесох в дрямка, но само след няколко минути ме събуди жален вой. Циганка, много дебела и със забрадка, минаваше през вагона с мръсно бебе на ръце, разказваше на висок глас историята на тежкия си живот и искаше да й дават пари, но никой не го правеше. Най-накрая тикна бебето в лицето ми — беше покрито с кафеникави лиги и толкова ужасяващо грозно, че едва се удържах да не изпищя и да не вдигна ръце пред очите си — и й дадох хиляда лири веднага, щом успях да ги измъкна от джоба си, преди Младши да успее да пусне нишка кафява лепкава лига по физиономията ми. Циганката ги грабна с безразличието на кондуктор, който проверява билети и без никаква благодарност продължи да се жалва от съдбата си нататък. Остатъкът от пътуването мина без инциденти.
Излязох от гарата в Неапол и ме посрещнаха двайсет и седем таксиметрови шофьори, които искаха да ме закарат на някое хубаво и, по всяка вероятност, далечно място, но аз ги отпратих и се придвижих пеша от мизерията на централната до мизерията на близката гара „Циркумвезувиана“, като пътьом преминах през монотонен участък от още мизерия. Навсякъде по тротоарите на паянтови масички седяха хора и продаваха цигари и евтина стока. Колите край бордюрите до една бяха мръсни и очукани. Магазините изглеждаха мрачни и прашни, а витрините им бяха пълни с предмети, чиито опаковки бяха избелели от яркото слънце, така че надписите почти не се четяха. Планът ми беше да остана в Неапол ден-два, преди да се отправя към Соренто и Капри, но всичко беше толкова ужасно, че реших да се махна веднага и да разгледам Неапол някой друг път, когато съм по-готов да го понеса.
Когато стигнах Циркумвезувиана, вече беше час пик. Влакът се оказа препълнен с потни хора и много бавен. Седнах между две дебели жени, планини от тресяща се плът, които не престанаха да говорят през мен, така че беше невъзможно да чета книгата си или да свърша каквато и да било полезна работа по фантазията си с Орнела Мути, но все пак реших, че имам късмет, защото въобще имах място за сядане, а и двете жени бяха чудесно меки, трябва да се признае. През повечето време бях облегнал глава на рамото на едната или другата и гледах с обожание лицата им отдолу нагоре. Изглежда нямаха нищо против.