Нямаше никакви пътища за коли, освен шосето от пристанището до града и по-нататък, до Анакапри, в другия край на острова. Навсякъде другаде се стигаше само пеша, често след изморително ходене. Капри трябва да е най-лошото място на света за доставчиците на перални машини.
Повечето магазини бяха зад църквата, нагоре по стъпалата от централния площад, в друга плетеница от улички и малки площадчета с ненадминат чар. Магазините имаха имена от рода на „Гучи“ и „Ив Сен Лоран“, което показваше, че летните посетители на градчето вероятно са богати и нетърпими, но за щастие все още не беше започнал сезонът, магазините бяха затворени и нямаше и следа от задниците с ветроходни шапки и окичените с бижута сбръчкани дами, които вероятно осигуряваха на магазинчетата просперитет през лятото.
На някои места уличките бяха изцяло затворени отгоре от горните етажи на къщите, като катакомби. Тръгнах по една такава нагоре по хълма и след време отново се оказах под открито небе, на място, където вилите бяха по-големи и с повече простор помежду си. Пътеката продължаваше да се вие нагоре толкова стръмна, че останах без дъх и се наложи да продължа, като подпирам коленете си с ръце. Гледката обаче беше толкова прекрасна, че продължавах да се катеря, сякаш привлечен от магнит. Близо до върха на хълма пътеката беше равна и минаваше през борова горичка, която ухаеше на смола. От едната й страна имаше величествени вили — не можех да си представя как хората местят мебелите си, когато се нанасят или изнасят от тях — а от другата се откриваше главозамайващ изглед към острова — бели къщи, пръснати по склоновете, потънали в хибискуси, бугенвилеи и стотици други храсти.
Почти се бе стъмнило. На стотина-двеста метра по-нататък пътеката направи завой през дърветата и внезапно свърши, главозамайващо, на платформа за наблюдение, увиснала над скалиста пропаст — малка веранда в небето. Беше построена за туристите, но имах чувството, че никой не е ходил там от години, най-вече турист. Беше си чист късмет, че попаднах на нея. През живота си не бях виждал нещо толкова красиво — от едната страна град Капри, разлят надолу по склона, от другата — блещукащите светлинки на заливчето на Анакапри и къщите около него, а отпред отвесна пропаст, дълбока — колко? Сто? Двеста метра? — към морето — сочен аквамарин, който блъска назъбените скали в подножието. Беше толкова далече долу, че чувах прибоя като едва доловим шепот. Тънка ивица луна беше увиснала на бледосиньото небе, топлият бриз рошеше косата ми и навсякъде ухаеше на лимон, орлови нокти и бор. Все едно си в отдела за домашни потреби на голям супермаркет. Пред мен имаше само море — сто и петдесет мили до Сицилия. Бих дал всичко, за да притежавам тази гледка, буквално всичко. Бих продал майка си на Робърт Максуел. Бих се отказал от гражданството си и бих минал през огъня. Бих сменил косата си — да — с Андрю Нийл*1.
[*1 Андрю Нийл — писател, журналист и бизнесконсултант по медийни въпроси, е плешив. — Бел.ред.]
Точно над мен, дадох си сметка след миг, над това уединено място имаше веранда на вила, дискретно дръпната назад. Някой наистина притежаваше тази гледка, можеше да си седи там всяка сутрин с мюслито и портокаловия си сок, с хавлията си „Ив Сен Лоран“ и чехлите си „Гучи“ и да се наслаждава на това късче средиземноморски рай. Мина ми през ум, че собственикът трябва да е Доналд Тръмп или негов италиански еквивалент — тип, който го използва по около две минути на десетилетие и след това отново е твърде зает да прецаква хората по телефона, за да забележи гледката. Не е ли странно как богатите не могат да се наслаждават на богатството си? И с тази обезкуражаваща мисъл се върнах в града.
Вечерях в прекрасен, дружелюбен, почти празен ресторант, на задна уличка, седнал до прозореца с изглед към морето, когато ме споходи смразяващата мисъл, че оглупявам с всичкото това съвършенство. Започнах да изпитвам противното чувство за вина, което човек може да познава, само ако е живял сред англичани — кошмарното усещане, че всяко удоволствие, в което участва нещо повече от чаша чай с мляко и шоколадова бисквитка за храносмилане, е някак си богохулно разточителство. Разбирах, с дълбоко усещане за обреченост, че ще платя за всичко това, когато се прибера у дома — ще седя по цели вечери на ледено течение, ще правя дълги преходи из блатисти мокри ливади, ще трябва да ям поне два пъти в заведение за бързо хранене, преди дори да ми мине през ум, че може да съм изкупил греховете си. Въпреки всичко, поне се чувствах виновен, защото се забавлявам толкова много и поради това донякъде се почувствах по-добре.