— Тя ли го спря? — попита той, докато оглеждаше вдлъбнатата стена, очертанията на сина, хвърлен от бащата, като негатив на снимка.
— Да — отвърна Лаймън.
Изриъл въздъхна, отдръпна се от трупа и се опита да мисли. Да смели колко бързо са се променили нещата. Зад него вятърът продължаваше да навява дъжд в стаята и на пода се бе образувала локва, розовееща от кръвта на Кори.
Неизбежно, каза си той. Моето присъствие в тази стая е неизбежно, както и тяхното. Досега са ни носили различни бури, но в един момент е трябвало да се сблъскат. И ето ни сега.
Реши да възпре вятъра и дъжда, доколкото бе възможно. Да вижда само стаята и хората в нея, нищо друго. Да забрави за големия див свят навън, където би могъл да изчезне сам.
Когато тръгна към вратата, Жаклин пристъпи напред с брадвата в ръка.
— Ще затворя — каза той, обърнат с гръб към нея. — Ако ще използваш това нещо, сега е моментът.
Намести пропукания лист шперплат в касата на вратата, с което донякъде спря дъжда. Чувстваше се странно спокоен, едва ли не приповдигнат, както веднага след като понесеше първия удар при сбиване. Беше време за отговор, това бе всичко и опростеността на ситуацията му носеше облекчение независимо от залога. След проливането на първата кръв светът ставаше по-малък. За момент поне човек имаше усещането, че може би е в състояние да контролира нещо.
Изриъл отново се обърна към тях. Жаклин го гледаше тревожно. Беше облечена с широко долнище на анцуг и суичър; стъпалата ѝ бяха бинтовани. Лицето ѝ беше бледо и изпито, сякаш от много време насам не се бе показвала на слънце. Тя не му се бе доверила преди убийствата на „Мерео“, отношението ѝ сега едва ли беше по-различно, но динамиката се бе променила. Сега той можеше да излезе навън и да повика полиция и не на него, а на нея щеше да се наложи да отговаря на въпроси.
Да повика полиция.
Такъв очевиден избор.
Защо бе затворил вратата, след като простото решение бе да я остави отворена и да излезе през нея? Вместо това той стоеше при тях, за да го премаже същата каменна лавина.
Ами тръгвай, хайде. Махай се оттук.
Изриъл погледна трупа на Кори Ранкин, после детето, после отпечатъка с формата на дете върху стената. Повдигна ръце с извърнати към тях длани — универсалният жест за Не ви мисля злото.
— Жаклин — каза той, — дойдох тук с надеждата, че мъжът, който сега лежи мъртъв на пода, може да бъде… убеден да ми каже какво знае за теб и Мари. Никога не съм го харесвал, нито него, нито приятелите му, така че сегашното му състояние не ме засяга ни най-малко. Много скоро то ще се превърне в голям проблем за всички нас, но засега не ме тревожи. Разбираш ли?
— Да — каза тя и свали брадвата, без да я пусне.
— Тя трябваше да го направи — повтори момчето, сякаш в мозъка му се въртеше лента, чийто край е залепен за началото.
Изриъл го погледна.
— Колко тежко си ранен, малкият?
— Нищо ми няма. Тя го спря, преди да стане по-зле.
— Разбирам — каза Изриъл, опитвайки се да покаже на това момче, че знае какво е да си в ситуация на живот и смърт.
— Не, не разбираш — каза Лаймън.
Изриъл приклекна, за да го погледне в очите, и попита:
— Знаеш ли кой съм аз?
Избягвайки погледа му, Лаймън кимна.
— Е, добре. Тогава вероятно знаеш, че съм бил в затвора за убийство, нали?
Той отново кимна.
— Убих баща си — каза Изриъл. — Това чувал ли си го?
Лаймън не отговори, но най-после го погледна в очите.
— Можеш да ми вярваш — продължи Изриъл. — Разбирам.
Очакваше в един момент момчето да се поддаде на чувствата си, да избухне в плач, да изпадне в истерия — шокът е нетрайна превръзка за душевни рани — но дотогава щеше да мине време. Освен това то му се струваше закоравяло по начин, неподхождащ на едно дете. И явно имаше доверие на Жаклин.
— Откога си тук? — попита Изриъл, обръщайки се към нея.
— От няколко дни.
— Идваш от „Мерео“?
Мълчание.
— Чу ли за сестра ти?
Тя преглътна и промълви:
— Да, чух.
— Съжалявам.
Жаклин отново понечи да придаде хладно безразличие на погледа си, но после омекна и кимна. За момент му се стори, че вижда момичето, което е била в началото на ужасното ѝ пътуване дотук. После си помисли, че това пътуване е било прекалено дълго, за да си спомня самата тя някогашното момиче.