— Кой те е бил? — попита Лаймън и трябваше да минат две-три секунди, преди Изриъл да се сети, че въпросът е отправен към него. След като видя какво се бе случило в тази стая, не бе трудно да забрави боя, който сам бе отнесъл.
— Едни приятели на баща ти — отвърна той.
Лаймън не изглеждаше изненадан. Кимна, сякаш бе очаквал да чуе точно това и то бе увеличило доверието му към него.
Изриъл поглеждаше ту Жаклин, ту момчето, ту трупа на пода.
— Разкажете ми точно как се случи и ще видя мога ли да помогна.
— Не можеш — каза Жаклин.
— Е, добре. Тогава си тръгвам, а вие останете да чакате Стърлинг да ви дойде на помощ.
Тя беше чувала за Стърлинг. Изриъл го видя по лицето ѝ и по ръката, която се стегна около дръжката на брадвата.
— Имаме избор между две възможности — каза той. — Не съм сигурен дали някоя от тях изобщо ми харесва, затова няма да ви карам да ги харесате и вие. Но може да са по-добри от това, което имате сега. На яхтата са били убити седем мъже, някои от които с пистолетите, които дадох на теб и сестра ти. Тук, на пода, лежи още един убит с оръжието, което държиш в ръката си. Може би си струва да обсъдим възможностите пред нас, докато тук сме само тримата, Жаклин.
Жаклин разтвори пръсти и остави брадвата да падне на пода. Тя изтрака и полегна на една страна сред локвата кръв. Жаклин обви ръка около момчето и каза:
— Трябва да седна.
Отидоха заедно до канапето. Тя продължаваше да притиска Лаймън до себе си. Той я погледна и каза тихо:
— Жаклин?
— Това е истинското ми име, да. Жаклин Пикар. Ти избери как да ме наричаш, Лай-мен.
На него сякаш му бе нужно време да помисли.
— Кой друг стреля на яхтата? — попита Изриъл. — И други пистолети ли имахте?
Жаклин поклати глава.
— Един от мъжете, които бяха там.
— Кой?
— Не му знам името. Дойде с онзи, на когото имахме снимки.
— Снимки ли?
Тя срещна погледа му.
— Имахме снимки на онези мъже. Това бяха билетите за мен и Мари.
Изриъл прекрачи трупа и седна на един от кухненските столове. Извади парчето маркуч и завитите в изолирбанд монети от джобовете си и ги постави на масата. Подпря лакти на коленете си и попита:
— Защо не ми кажеш какво се случи, след като ти дадох пистолетите? И ще преценим какво да правим.
— Нищо няма да преценим. — Гласът ѝ звучеше немощно и примирено. — Нещата отидоха твърде далече, за да поправим станалото.
— Покажи му — каза внезапно Лаймън. Гласът му стресна еднакво и двамата. — Покажи му стаята. Това ще окаже влияние.
Жаклин се извърна към него, сякаш се готвеше да спори и да отхвърли идеята, но видя на лицето му нещо, което я накара да размисли. Двамата се спогледаха мълчаливо.
— Да — кимна тя. — Ще окаже.
48
Изриъл Пайк никога не бе вярвал в духове, преди да влезе в затвора. Всъщност до деня, в който го преместиха в друго крило. Един надзирател го придружаваше по дългия, застлан с плочи коридор, докато неговото съзнание беше изцяло погълнато от книгата, която четеше в момента. Беше трилър от Лори Рой, който му предоставяше възможност за бягство от неговия свят в друг, по-хубав. Но нещо привлече вниманието му към празната килия, край която минаваха, може би самият факт, че е празна — затворите в Мейн бяха пренаселени, както и навсякъде другаде в Америка. Когато погледна вътре, долови нечие присъствие. Нещо мина през решетките и се отърка в него; беше някакво физическо усещане — ненатрапчиво, но достатъчно силно, за да го накара да обърка крачките си. Беше като случайно мимолетно докосване на непознат, с когото се е разминал твърде близо по тротоара, само дето почувства внезапен студ, като от допир до сух лед.
Надзирателят — казваше се Брайън Фриймън — беше добър човек, един от малкото такива, и не му се скара за препъването. Просто проследи погледа му в празната килия и попита:
— Познаваше ли го?
— Кого?
— Чизмър. Умря тук тази нощ. Приятел ли ти беше?
Изриъл никога не бе разговарял с Чизмър, но се улови, че кима.
— Да, приятел — каза той и продължи да усеща студа дълго след като бяха отминали килията.
Беше случка, която искаше да забрави; не я бе споделял с никого, но си я спомни, когато влезе в стаята под мазето в къщата на Литъл Херинг. Докато оглеждаше наоколо, той беше убеден, че някой е умрял тук. Или поне част от някого.
Вътре имаше стари, захабени походни легла, разпръснати безразборно по неравния под. Метални халки, закрепени в каменната зидария на стените над леглата и в плочите на пода; парче верига, захвърлено небрежно в единия ъгъл. Тясното, прихлупено помещение изглеждаше като част от морето, но не притежаваше неговата свежест, неговата откритост. Човек можеше да чуе водата, да я помирише, но не и да я види — стените я спираха като неизпълнено обещание.