Хосмър казал на Гарднър да приеме тази среща като подарък. Щял да му предостави възможност да прекрати кампанията си, да обяви това като свой личен избор и тогава Хосмър нямало да извади сестрите на светло. Двете с Мари стояли прави, докато останалите разговаряли за тях и около тях, сякаш не ги забелязвали. Жаклин усещала гнева на сестра си като живо присъствие в салона на яхтата. Но Пол Гарднър ги погледнал и видял в тях две непознати.
— Никакъв признак, че ни помнеше — каза тя. — Мисля, че това беше моментът, в който Мари започна да се променя. Той ѝ бе причинил болка, а дори не си спомняше коя е.
Тя погледна изпитателно Изриъл.
— Гарднър да ти е бил приятел случайно? Имам чувството, че всички на този остров са негови приятели.
— Не бяхме особено близки. Той ме съдеше за убийство, но дори не си даде труда да влезе в залата, за да го направи лично.
Тя кимна едва забележимо, сякаш това ново разкритие, че е бил съден за убийство, ни най-малко не я изненадваше и изцяло се вписваше в представите ѝ за него, както би реагирала, ако мъж с овехтяла каубойска шапка ѝ бе казал, че е израсъл в ранчо.
Известно време единственият звук беше плисъкът на вълните под каменното мазе, докато Изриъл чакаше Жаклин да събере мислите си и да доразкаже историята. Пое си дъх и кръстоса глезените си. Размърда предпазливо стъпала, направи гримаса.
— Гарднър посрещаше всичко със смях — продължи тя. — Смееше се и размахваше ръце, ето така. — Направи презрителен жест като човек, който пропъжда досадна муха. — Каза: „Пусни курвите си да говорят пред медиите. Никой няма да им повярва“.
Ръцете на Изриъл го заболяха и за пореден път трябваше да разтвори стиснатите си юмруци.
— Това бяха последните му думи — добави Жаклин Пикар. — Още щом ги каза, Мари го простреля в гърдите. Когато той падна на пода и я погледна, май я позна. Мисля, че най-после си спомни коя е.
Каза го с равен тон, но Изриъл си помисли, че това има голямо значение за нея.
— След това — каза Жаклин — настана хаос.
Изриъл си спомни какво бе видял на яхтата.
— Но тя не ги е застреляла всичките — каза той.
— Не. Мъжът, който беше с Хосмър, уби повечето.
— Джей Наш.
— Беше му бодигард. Човекът, който трябваше да ни пази. Но престрелката я започна друг. Може би той беше бодигардът на Гарднър. Носеше униформа на член на екипажа. Когато сестра ми застреля Пол Гарднър, мъжът с униформата дойде изотзад и стреля по нея. Не я улучи. Мисля, че улучи друг от мъжете. А може да се е целил в Наш. Не знам, трудно беше да се каже. Изведнъж всички извадиха пистолети и почнаха да стрелят, а аз исках само да се махна оттам. Да оживея. Помня шума, помня стрелбата, кръвта, помня как си мислех, че от много време не сме били толкова близо до дома.
— Сестра ти е стреляла само веднъж? — попита Изриъл.
Тя не отговори веднага.
— Братът на Гарднър побягна и се скри. — Изглеждаше невероятно тъжна, когато каза: — Мари тръгна след него. Той също я беше наранявал. Тя нямаше да го остави да се измъкне.
Изриъл си припомни как изглеждаше мъжът в душкабината, когато го откри. Беше застрелян от близко разстояние в главата. Не, Мари Пикар не го бе оставила да се измъкне.
— Знаеш ли кой уби капитана? — попита той. — Онзи в кабината до мостика. Когато го открих, държеше радиостанция в ръката си, сякаш беше викал помощ. Или поне се беше опитал.
— Нашият бодигард. Джей Наш. Той изтича там. Не искаше никакви обаждания по радиото, докато не обмисли какво да прави по-нататък. Това ни каза, след като всичко приключи и останалите мъже бяха мъртви: че му трябва време да обмисли.
Печелел е време. Имал е часове за размисъл, докато нещата се поуталожат.
— Той слезе обратно долу, Мари се качи при нас и отново стана тихо. В един момент огледа убитите в салона, много от тях застреляни от него, и го виждах, че си мисли какво обяснение да даде за всичко това. Толкова много смърт. Каза, че трябва да съчини някаква история.
Наш през цялото време е бил човекът на Карузо, помисли си Изриъл. От играта с пистолети до обяснението без запъване.
— Затова ли някои бяха съблечени? — попита той. — Заради историята, която е съчинил?