Това я накара да се сепне.
— И ти го вярваш?
— Да — отвърна той. — Тя ме е лъгала за други неща, но не смятам, че има нещо фатално в лъжите ѝ. Вярвам ѝ, че е била в тази стая. Също като теб.
Жаклин не отговори веднага и това му хареса. Беше свикнал да прави грешни избори и знаеше риска от поемане на първата ръка, протегнала се за помощ.
— И най-добрият сценарий — каза той — включва да си признаеш, че си убила двама души. Един на яхтата, с пистолет, даден ти от мен, и един тук. Мога да ти свидетелствам за обстоятелствата, при които е убит вторият, да обясня, че си защитавала дете, но аз не съм човек, на когото полицията би имала доверие.
Тя кимна едва забележимо.
— Но от начина, по който са се развили нещата на яхтата — продължи той, — за теб произтичат повече неприятности. Ти няма да си единствената със своя версия за това как си се озовала там и какво си правила. Няма значение, че си единствената оцеляла, това няма да попречи на други да имат своя версия по въпроса. Особено Стърлинг и Карузо. Единствената причина да се стремят изобщо да научат твоята истина е да подкопаят доверието в нея по най-ефикасния възможен начин.
Тя все още мълчеше. Седеше насреща му и го гледаше. Момчето също го наблюдаваше. Всички очакваха Изриъл да предложи някакъв хитър план. Докато неговият собствен план по-рано същия ден бе да избяга и да се укрие… с помощта на Карузо. Да изчезне.
Той отново се замисли за неизбежността. За съдбата. Защо изобщо се беше съгласил да се върне отново на това парче скала в Северния Атлантик?
Заради тази жена и това момче, каза си той.
Заради невинните.
Разтърка с длан челюстта си, погледна към водата долу и каза:
— Останалият свят те смята за мъртва. Откриха сестра ти и решиха, че си ти. Не мисля, че изобщо някой те търси. Освен на дъното на океана.
Погледът ѝ беше по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен.
— Казваш, че домът ти е на около двеста мили оттук. Сигурна ли си в това?
— Да.
— Имам моторница, която може да ги измине — каза той, като се питаше що за глупак би могъл да изрече на глас тези думи. — Ако можем да те откараме дотам, а останалият свят да си мисли, че си мъртва… това не би било твърде лош вариант.
Тя не искаше очите ѝ да излъчват надежда, но не можеше да им попречи.
— Би могло и да се получи — продължи той. — По-вероятно е да не стане, но би могло… ако бяхме само двамата и си говорехме само за „Мерео“. Но не сме.
Лаймън веднага схвана намека. Изправи се и изгледа Изриъл.
— Аз я опазих в тайна. Ти току-що се включи.
Изриъл едва не се изсмя. Спря го само сериозното до свирепост изражение на детето.
— Вярвам ти — каза той. — Но все пак трябва да обясняваме кой уби баща ти.
Видя как раменете на Жаклин се прегърбиха леко, усети колко жестоко е постъпил, споменавайки моторницата, с което ѝ бе създал илюзия за спасение. Къде, по дяволите, му беше умът? Понечи да се извини, но в този момент Лаймън посочи някъде покрай него, към стъпалата, водещи надолу към водата.
— Не е нужно — каза той. — Не и ако се отървем от него.
Изриъл Пайк, убил собствения си баща на остров Салвейшън Пойнт, погледна към Лаймън, чийто баща лежеше мъртъв над главите им, и си помисли: За нищо на света не мога да го направя.
По някаква причина обаче не успя да изрече тези думи на глас.
— Ела, момче — каза той. — Искам да поговоря насаме с теб.
51
Лаймън хареса Изриъл Пайк. Което беше странно предвид факта, че той е убиец, но на Лаймън му се струваше такъв, какъвто винаги бе искал да е баща му — способен да изслушва, да усеща чувствата на другите, да обмисля нещата от различни страни. И най-вече честен човек.
Хм.
Честен по определен начин във всеки случай. И то по правилния начин, мислеше си Лаймън. Той дълго не бе вярвал, че съществуват степени на честност — за него всичко беше черно или бяло, топло или студено, лъжа или истина. Но вече не мислеше така. Беше почти убеден, че и Изриъл Пайк не мисли така.
Пайк го накара да седне до него на стъпалата, където Секира да не ги вижда и чува. Лаймън пет пари не даваше дали истинското ѝ име е Жаклин, за него тя си оставаше Секира. Неговата приятелка. Неговата съюзница.
— На колко си години? — попита Пайк.
— На дванайсет.
— Ти би трябвало да си още дете.
Лаймън не знаеше какво да отговори на това.
— Но не си — продължи Пайк. — Ти не си детето, което би желал да бъдеш. Вече не. Значи няма да ти говоря като на дете. Това са важни решения. Искам да чуя мнението ти. Следиш ли ми мисълта?