— Да.
Очите на Пайк бяха приковани в неговите.
— Трупът на баща ти е горе — каза той. — И двамата знаем недостатъците му. Няма да се опитам да го оневинявам само защото е мъртъв. Но трябва да знам… тя имаше ли избор?
— Какво?
— Когато го уби — каза тихо Пайк, — налагаше ли се да го направи?
Лаймън отново видя стаята по време на бурята, видя как баща му нахълта вътре, видя изражението му, когато откърти крака на преобърнатата салонна масичка и пристъпи към него. Затова отговори:
— Да. Трябваше да го спре със сила. Понеже той нямаше да се спре сам.
Пайк се взря в него и каза:
— Ти ѝ вярваш.
— Да.
— Защо?
— Защото тя просто иска да си иде у дома — отвърна Лаймън. После добави със свито гърло: — И защото се бореше за мен. Не побягна. Аз се опитах да понеса всичко, за да му попреча да я открие, но тя… тя не ми позволи. Не го остави да… — Той не довърши изречението. Избърса лицето си с длан и повтори: — Тя просто иска да си иде у дома.
— Знам.
— Ще я пуснеш ли?
— Това не го решаваме ние. За момента да, но не и изобщо. Полицията няма да се спре. Ако беше само това тук с баща ти, сигурно щяха да се откажат. Неприятно ми е да го кажа, но нямаше да се престарават. Обаче хората, които са умрели на онази яхта? — Пайк поклати глава. — Такова нещо не се спира лесно. Полицията ще я търси и ще я намери.
— Може би — каза Лаймън. — Но и така да е, не бива да става тук.
— Какво искаш да кажеш?
Лаймън посочи надолу, където бяха плесенясалите легла в каменната стая.
— Ако полицията я открие сега, след всичко случило се, поне да не е в тази стая.
Пайк въздъхна и прекара ръка по лицето си. Кокалчетата на пръстите му бяха нашарени от белези.
— Знам — каза той. — Прав си за това.
Лаймън си мислеше, че Секира би могла да се справи. Да изчезне. Той желаеше това да се случи, понеже тя го желаеше, но наред с това си представяше и света извън остров Литъл Херинг. Света без Секира и баща му, двете сили, които го бяха приклещили между себе си.
— А аз къде ще отида? — попита.
Прост въпрос, който заслужаваше прост отговор, но такъв не последва.
— Не съм сигурен — каза накрая Пайк.
Поне беше откровен. Лаймън кимна. И двамата замълчаха.
— Дори сега тя да изчезне — каза след известна пауза Пайк, произнасяйки бавно думите, сякаш се спираше да обмисли всяка възможност, — дори и трупът да изчезне, остава сцената горе. Тотално опустошение. На едно ченге няма да му трябва много време, за да се сети, че в тази стая са се случили много неща, и то преди да са дошли криминалистите, за да търсят ДНК. И кръв. Там има много и от нейната.
Лаймън си представи кървавите ѝ стъпки из цялата къща, вдлъбнатината с неговата форма в картонената стена, кръвта по канапето, дрехите, които ѝ бе донесъл от къщи, и си даде сметка, че не може да почисти всичко, не и достатъчно добре. Просто нямаше как да стане.
— Можем да запалим къщата — предложи той.
— От години тук няма електричество. Изключено е да стане случаен пожар.
— От силната буря например — каза Лаймън. — От някоя мълния.
За миг му се стори, че Пайк ще се изсмее на думите му, макар и не подигравателно.
— Мълниите престанаха, а дъждът още не е спрял. Иначе оценявам… находчивостта ти. — После добави с по-тих глас: — Оценявам доводите ти, искам да кажа. И това, че имаш сърце.
Лаймън извърна глава; искаше му се да предложи на Пайк нещо повече от сърце, нещо като добра идея. Не желаеше нищо по-силно от това да види Секира в безопасност.
— Беше лоша идея от моя страна — каза Пайк. — Не трябваше да го казвам. Съжалявам.
Лаймън отново се извърна към него.
— Мога аз да я запаля — каза той. — И да си призная.
Пайк зяпна смаяно.
— Наистина мога — настоя Лаймън. — Това е единствената лъжа, на която баща ми някога е повярвал. Казах му, че съм бесен на майка ми, задето си е тръгнала, и на него, задето е останал, затова съм изгорил разни неща. И той ми повярва, защото повечето беше истина. Във всеки важен смисъл беше истина.
Изриъл Пайк си пое дълбоко дъх.
— Аз съм просто един глупак — каза той. — Седем мъже са убити, някои с моите пистолети, наоколо обикалят като акули хора с повече власт, отколкото мога да си представя, а съм седнал да слушам едно дете.
Да слушам. Това бе единствената дума, която имаше значение за Лаймън.
Той не се сдържа и попита:
— Защо си ми направил снимка?
Изриъл Пайк изглеждаше толкова смутен, че Лаймън веднага съжали за въпроса и се канеше да се извини, когато Пайк му отговори: