— Няма нищо нередно в нея. Жалко, ако Стърлинг ти е внушил, че има. Май вече съжалявам, че я направих. Но не съм искал да ти навредя.
— Не съм казал такова нещо. Исках да попитам… ами аз вече те питах. Защо си ме снимал?
Последва дълго мълчание.
— Защото тичаше по ония скали, сякаш беше в безтегловност — каза накрая Изриъл Пайк. — Защото тичаше, сякаш знаеше, че ще стигнеш, и нямаше съмнение, а само кураж. Не бях виждал друг да тича така. Или поне отдавна не. — Той млъкна и след малко добави: — Няма смисъл в това, което ти говоря, знам.
— Има — каза Лаймън. — Струва ми се, че има.
Пайк го погледна и се усмихна. За убиец имаше най-милата усмивка.
— Хайде — каза той. — Тя те чака.
После стана и поведе Лаймън обратно към стаята, където ги очакваше Секира. В очите ѝ имаше безмълвен въпрос.
— Имаш болки — каза Пайк. — Много ли е зле?
— Не толкова. Лай-мен ми донесе едни хапчета. Помагат.
— Не достатъчно. Не си в добра форма.
— И ти също. И той. Всички изпитваме мозъчна болка.
Лаймън се усмихна, а Пайк го погледна озадачено.
— Можеш ли да се движиш достатъчно, за да се качиш на моторна лодка? — попита той Жаклин. — Да стоиш права и да се бориш с вълните, ако се наложи?
— Да.
— Лесно е да се каже. По дяволите, знаеш ли изобщо как се управлява лодка?
— И аз съм израснала на остров — каза тя. — Мислиш ли, че едно момиче от остров не знае как се кара лодка? Може би знам по-добре и от теб.
Изриъл Пайк се усмихна дяволито.
— Като нищо.
Гръдният му кош се изду и спадна от дълбока въздишка. Той вдигна покритата си с белези ръка, прекара я по тила си и потърка късо подстриганата си коса, сякаш това движение го успокояваше.
— Това е най-глупавият план, който е измислян някога в цялата история на този шибан остров — каза Пайк. — Но знаеш ли какво? Не е от най-лошите. Има разлика между глупав план и лош план. Както и разлика между мъдър избор и правилен избор.
Лаймън слушаше със свито сърце. Усети ръката на Секира върху своята и я стисна.
— Има две неща, по които трябва да сме наясно — продължи Пайк. — Първо, планът е глупав, а глупавите планове обикновено не работят. — Той погледна строго Секира. — Аз съм бил в затвора. Не умирам от желание пак да попадна там, но вероятно ще попадна. Ти също. Ти си по-умна от мен. Затова не забравяй, че е възможно да си намериш адвокати по твой избор, хора, които да ти вярват, които да накарат и други да ти повярват, и…
Секира го накара да млъкне с най-тъжната усмивка, която Лаймън бе виждал.
— Представи си, ако това стане — каза тя. — Представи си живота ми след това. Като жената, убила един от тези мъже. Можеш ли да си го представиш? Можеш ли да го видиш този живот?
Пайк кимна.
— Да — каза тихо той. — Мисля, че мога.
— Те сега си мислят, че съм на дъното на морето — каза Секира. — Ако има дори най-малък шанс да се измъкна, аз бих рискувала.
Известно време Пайк остана мълчалив. После каза:
— Проблемът, който не дооценяваме в момента, както сме разгорещени, адреналинът ни кипи и тъй нататък, е, че те ще трябва да съчинят някаква история. Ще го направят и някой ще трябва да опере пешкира. Карузо не лъже в това отношение.
Секира извади изпод суичъра си малко колие — проста верижка с висулка на нея. Сложи висулката в шепата си.
— Аз знам историята — каза тя. — Истинската.
Изриъл Пайк я разбра преди Лаймън.
— Това ли е камерата, която Карузо ти е дал?
Тя кимна.
— Работи ли?
— Не знам. Трябва да я свържа с компютър. Но преди работеше. Той ни накара да ги пробваме.
Пайк гледаше висулката като нещо твърде хубаво, за да е истинско, фалшиво злато за глупаци.
— Ти си била във водата — каза той. — Камерата сигурно е повредена.
— Преди работеше и във вода — каза тя. — Той ни накара и това да проверим.
Мълчание. Изриъл Пайк не отделяше поглед от миниатюрната висулка в шепата ѝ.
— Ако има едно нещо, за което мога да се доверя на Карузо — каза той, — това е техниката, с която разполага. Не би тръгнал да залага капан на сенатор с някой стар „Кодак“.
Секира пусна ръката на Лаймън и разкопча верижката. Подаде я на Пайк, който я пое от ръката ѝ, сякаш беше някакъв тежък предмет.
— Ако тази камера наистина е записала всичко…
Той не довърши мисълта си. Не беше нужно. Това беше въпросът на въпросите, а отговорът щеше да промени живота на много хора.
При вида на колието Лаймън се досети къде е виждал друго като него.