— И сестра ти имаше такова — каза той. — Видях го. Помислих го за водорасло, залепнало за шията ѝ, но е било колие като твоето.
Веднага съжали за думите си; каза си, че последното нещо, от което имаше нужда Секира сега, бе този образ да се загнезди в съзнанието ѝ, но тя само кимна.
— И Мари имаше такова, да.
Пайк погледна Лаймън:
— Кой дойде да я прибере? — попита го. — Кое беше първото ченге, което пристигна на мястото?
— Стърлинг.
Сякаш някой изкара въздуха от дробовете на Пайк. Той подхвърли колието в дланта си.
— Е, добре. Значи едната камера е у него. Това ще му придаде самонадеяност. Но ако другата е у нас…
Той вдигна поглед и по лицето му пробяга хладна усмивка.
— Представете си — каза той, — ако бях откраднал нещо от онази яхта. Само кръгъл идиот може да направи това. Човек, който се поддава на импулси и е склонен да взема грешни решения. Всички познаваме този типаж. Всеки на острова го познава.
Хладната му усмивка се затопли като реотан на стара печка.
— Е, добре — каза Изриъл Пайк. — Да вървим да те обзаведем с лодка.
Пета част
Сред изчезналите
52
Изриъл знаеше прекрасно, че не бива да предприема нещо такова, но все пак го направи. Стари престъпления, нови престъпления, всичко на този проклет остров го тласкаше обратно към затвора. Комуто е писано да умре на бесилката, никога няма да се удави, викаше някога дядо му, цитирайки по свой си начин един стих от „Бурята“ на Шекспир.
Не, каза си той, поглеждайки към напрегнатото, изпълнено с надежда лице на малкия Лаймън и предпазливото, несмеещо да се надява лице на Жаклин Пикар. Тук не ставаше въпрос за съдба. Само за взети решения.
— Никога не съм знаел за това мазе — каза той, — нито пък съм влизал в къщата. Но ви гарантирам, че тези стъпала водят до малко заливче, което може да се ползва като безопасно пристанище при отлив.
— Да — каза Жаклин.
— Е, добре. В момента отливът е наш приятел, но само ако побързаме. — Той погледна към Лаймън. — Не бива да те оставям тук.
Детето се притисна към Жаклин.
— Защо?
— Защото…
Защото какво всъщност? Защото е убийца? Ами самият ти?
— Добре, стой при нея — каза той. — Като се върна, ще съм сам и с лодка. Тя ще си тръгне с нея. Ще ѝ дадем възможност да се отдалечи, после ще потърсим помощ.
— И кой ще ни помогне? — попита Лаймън.
— На теб Дар, а на мен онази полицайка, Салазар.
Изриъл повдигна малката висулка, с която Жаклин Пикар вярваше, че е записала истината за случилото се на „Мерео“.
— Това е силен коз — каза той. — Последният ни шанс да променим нещата.
Жаклин кимна.
— Искаш ли да я задържиш, докато се върна?
Тя помисли и поклати глава.
— Имам ти доверие.
— Добре, така трябва. — После мушна висулката в ръката ѝ. — Но не се отказвай толкова лесно от коза си. Ако се върна, можеш да ми го дадеш. Дотогава обаче не се разделяй с него.
Тя го погледна с изненада… и може би с нови очи.
— Когато вече си в лодката, ще се обадя на Салазар — каза той. — И ще ѝ дам записа. Няма да ѝ кажа закъде пътуваш, но местните скоро ще забележат, че моторницата ми е изчезнала. Дай ѝ газ, изцеди я докрай. Ако стигнеш, си избери закътано място, където да слезеш. После я потопи.
Тя не каза нищо.
— Като се върна, ще нося инструменти — добави той. — Ще ти обясня всичко. Не е толкова лесно да потопиш лодка, особено ако е построена от дядо ми. Но се налага.
Искаше му се да може да си представи мястото, което тя си бе намислила — усамотеността му, морските течения. Но не искаше да я притиска. По-добре да не знаеше. Помисли си колко часа труд е вложил дядо му за направата на тази моторница и после колко часа са прекарали онези момичета, приковани на нея, с баща му на руля, и се надяваше тя да успее да я потопи. Беше построена с любов, усет за красота и надежда, но сега беше прокълната. Нейно право беше да я унищожи. Би било идеално. Твърде идеално, за да се получи.
Жаклин и Лаймън го наблюдаваха неспокойно. Изриъл изпитваше нужда да им каже нещо окуражаващо или поне авторитетно, но не се сети какво.
— Е, до скоро — каза им и се изкачи по каменните стъпала, повдигна капака и влезе в стаята, където трупът на Кори Ранкин лежеше на пода. Той дори не благоволи да го погледне.
Дъждът продължаваше да вали, но вече не е предишната сила. Беше станал студен и ситен като мъгла, навявана от неспирния североизточен вятър. Той прекоси скалите и излезе на брега, където го чакаше лодката на Дар, привързана за изгнилите останки от пристана на Дуейн Пърсел. Навремето Пърсел и бащата на Изриъл бяха приятели по чашка; Пърсел беше един от онези старчоци, които обичаха да седят и да говорят как са били нещата едно време. Но не с чувство за хумор или носталгия, а с омраза. Сякаш минаването на времето беше за него обида и всеки нов ден — поредно оскърбление, а не дар от Бог. Що за живот бе това.