Прекоси канцеларията и бутна летящата врата към огромното хале, където някога се строяха повечето рибарски лодки за нуждите на острова. Сега цялото пространство беше празно, старите крикове и хидравлични колички бяха избутани покрай стените, където бяха облегнати и големи листове шперплат. В дъното една самотна рибарска лодка все още стоеше на подпорите си под спускащия се от тавана верижен телфер. Предназначението на телфера беше да изважда вътрешностите на бракуваните съдове. Големият двигател отиваше за претопяване, дървените части се оставяха да изгният. Изкорменият корпус на лодката беше надвесен над дълбок канал, каквито използваха механиците в автосервизите.
Изриъл притича до нея, намери лесно стълбата в тъмното, осланяйки се на мускулната си памет, и се спусна в канала. Студеният бетон беше пропит с миризма на машинно масло. Лодката се издигаше неподвижно над него, закривайки го като саван. Беше нелошо място, от което един уловен в капан мъж да окаже последна съпротива. Достатъчно добро, за да отнеме известно време на преследвачите му, докато накрая разберат, че не се крие там.
Той свали шапката си с чиповете на Карузо и я пусна на пода в далечния край на канала, закрита от корпуса на лодката, на място, където приближаващият се нападател би бил изложен на огън от защитена позиция.
Един час.
Времето, което му бе нужно, за да доведе всичко докрай и да си тръгне завинаги оттук.
Извървя обратно дължината на канала и вече усещаше с ръцете си студенината на металната стълба, когато ярък лъч на фенерче освети вратата на канцеларията и се чу гласът на чичо му:
— Из, я ела тук!
55
Изриъл замръзна на място, стиснал най-горното стъпало на стълбата; главата му все още беше под равнището на пода. Помисли си да слезе обратно долу, но не искаше да рискува да произведе звук. Гласът на чичо му се разнесе отново, по-силен отпреди:
— Из, не се бъзикай с мен. Време е да поговорим, стари приятелю.
„Стари приятелю“. Така го бе наричал неизменно дядо му с обич дори когато беше ужасно раздразнен от пакостите му. Нищо общо със студената самонадеяност в гласа на Стърлинг, който отекваше в халето.
Той се мисли за победител. Държи заповедта в ръката си и смята, че си е свършил работата.
Всеки друг ден Изриъл щеше да се изкатери по стълбата и да отиде при него. Салазар все още беше някъде там, готова да се притече на помощ — едно асо в ръката му, за което Стърлинг не подозираше. Ако Изриъл беше единственият, изложен на риск, щеше да се предаде без колебание.
Но не беше единствен, уви. Една жена и едно дете го чакаха от другата страна на тъмната вода.
Той се смъкна по стълбата с безкрайна предпазливост, абсолютно безшумно. Пропълзя до близкия край на канала и се долепи до бетонната стена.
Лъчът на фенерчето в ръката на Стърлинг подскачаше с всяка негова стъпка. Той го насочваше във всички посоки, което беше единственото успокоително нещо. Чипът за проследяване беше ефективен, но не толкова прецизен, че да го отведе право към канала. Стърлинг знаеше само, че Изриъл се намира в сградата.
Изчакай, докато мине зад лодката. Докато е там, трябва да издрапаш по стълбата, бърз като мълния, защото надникне ли отдолу, ще те спипа като омар в капан.
Лъчът се приближаваше. Стърлинг бе спрял да говори. Стъпките му бяха тихи и уверени. Изриъл не чуваше дори дишането му. Лъчът мина близо до него и едва не го освети, но той се бе снишил и остана скрит в сянката на лодката.
Пръстите го сърбяха, жадни за тежестта на пистолет. Би било толкова лесно. Да изчака чичо му да приклекне, за да надникне под старата лодка, и тогава да забие един куршум в победоносно ухиленото му лице.
Но нямаше пистолет. А Стърлинг имаше.
Лъчът се премести от ляво надясно, към другия край на канала и по-нататък, към най-далечните ъгли на халето. Изриъл напрягаше слух да чуе стъпки.
Ето… или не?
А това не беше ли шум от стъпки?
Той следеше светлината, ослушваше се и накрая се върна при стълбата. Стисна студените метални пречки и бавно се издърпа нагоре. Едно стъпало, две, три. Главата му почти се изравни с пода. Спря се, пое безшумно въздух, задържа го в дробовете си.