— Не — каза, или по-скоро се сопна, Изриъл. Достатъчно рязко, за да даде повод на Мадисън да погледне с разширени от престорена изненада очи към камерата. Точно каквото искаше тя.
— Моля, господин Пайк?
Той вдигна ръце с дланите напред — жест, замислен да изрази безпомощност, да ѝ покаже, че се предава. Мадисън Купър обаче рязко отстъпи назад, сякаш я беше нападнал.
— Господин Пайк, успокойте се, ако обичате. Аз просто си върша работата. Вашата присъда няма нищо общо в случая.
Изриъл пъхна ръце в джобовете си и впери поглед в камерата.
— Съчувствам на семействата на жертвите — каза той.
— Не се съмнявам. И така, полицейското присъствие на този остров е минимално, а разбирам, че вашият чичо е помощник-шерифът, отговарящ за него. Той беше достатъчно любезен да даде интервю и спомена, че…
— С чичо ми не си говорим, а с вас приключих.
Изриъл се обърна и си тръгна. Не чу остатъка от думите ѝ, защото приливът на ярост, който изпита при мисълта, че чичо му го е обсъждал пред камерата ѝ, накара кръвта да забучи в ушите му, а пред очите му да затанцуват червени петна. „Достатъчно любезен да даде интервю“. Типично за Стърлинг. Господ да поживи черната му отзивчива душа.
Той прекоси двора и тръгна надолу към пристана. Едва когато стигна там, се обърна да погледне назад. Те го следваха и продължаваха да снимат.
Отвърза лодката и я оттласна от пристана, докато го снимаха отвисоко. Мадисън Купър му извика някакъв въпрос. Изриъл изобщо не погледна към нея. Потопи веслата във водата и загреба с въртеливо движение, напред-назад, нагоре-надолу, в равномерен ритъм, толкова упражняван, че отдавна вече не си даваше сметка как го прави, разчитайки единствено на мускулната си памет. Беше тежък труд, но важен — самото усилие и повторяемостта на движенията му помагаха да проясни съзнанието си, да прочисти душата си.
Така поне се чувстваше той в повечето случаи.
Но не и днес.
Той продължи да гребе и да гребе, излезе от фарватера и зави на север, а вълните го подхвърляха и тялото му променяше позата си с онази неосъзната ловкост, която идва от много практика.
Слънцето се изкачи нависоко, докато той измъкваше капаните, които бе заложил предишния ден, и оглеждаше улова. Повечето омари бяха малки, толкова дребни, че не си даваше труд да ги премери. В последния капан се бяха хванали няколко прилични седем-осемстотинграмови, с още меки черупки. Като улов не беше нищо особено, но щеше да изкара малко пари. Може би колкото един добър адвокат би изкарал за петнайсет минути. Или за пет.
Не би трябвало да му е нужен адвокат обаче. Изриъл Пайк беше убиец, но беше и честен човек. Двете не се изключваха взаимно. Дори пред чичо си, когото мразеше повече от когото и да било на света, той не бе излъгал. Не беше неблагонадежден разказвач. Просто спестяваше някои факти.
Което беше различно, нали?
Един информатор не беше нищо друго освен разказвач на истории. Един добър информатор казваше истината. Един умен информатор казваше истината, доколкото бе нужно.
В затворническите килии и гробищата имаше мнозина глупави информатори. А може би и някои умни.
Улисан в тежък труд, той се опитваше да не мисли за „Мерео“, но отблясъците от слънцето по водата му напомниха за сутринта, когато бе изкарал гребната лодка и се бе качил на яхтата. Още виждаше белия килим и червените петна.
Моят прокурор.
Каза си, че може би е трябвало да разпознае лицето му, но всъщност Гарднър не беше основният прокурор по делото му. Водеше го един от заместниците му, а на Изриъл му бяха назначили служебен защитник и дори не се стигна до процес. Не беше прекарал кой знае колко време лице в лице с никой прокурор. Това беше лесно за доказване. Никой не би повярвал, че е могъл да изпадне в такава ярост след десет минути личен контакт с обвинителя си, та след петнайсет години в затвора да го издири и да го застреля на една яхта заедно с още шестима невинни мъже.
Нали така?
В този момент една вълна го връхлетя изневиделица и го повали; коляното му се удари в корпуса на лодката.
Взе да брои замахванията с веслата, пренасяйки в сферата на съзнателното движенията, които до момента бе правил несъзнателно — припомняше си ритъма, онова, което бе приемал за даденост, докато то не започна да му се изплъзва — вместо да дърпа напред, се носеше по течението.
Изриъл продължаваше да гребе и през болките си спомни деня, когато бе извършил убийство.