9
Изриъл и баща му бяха на Салвейшън Пойнт от пет седмици. Островът му се струваше много различен от онзи, който бе запомнил като дете, когато баща му изкарваше добри пари от риболов, а дядо му управляваше работилницата „Пайк и синове“, където бяха построени повечето лодки в пристанището. През лятото населението се увеличаваше — все пак това беше Мейн, но през останалото време на острова оставаха само постоянно живеещите. Те бяха корави хора, свикнали да оцеляват в сурова среда. Това наследство означаваше много за обитателите му, особено за големите, съставени от по няколко поколения родове, каквито имаше много по онова време.
Или бе имало някога.
Населението се бе стопило, откакто Ничията зона беше затворена за търговски риболов. Водите в близост до острова можеха да осигурят поминък на неколцина рибари, но не и на цяло селище. Къщите бяха опустели, семействата бяха напуснали. На тяхно място се бяха появили няколко частни имения, но не толкова много, колкото бяха предвиждали всички. Салвейшън Пойнт беше твърде отдалечен, труднодостъпен и див. Туристите и парите им се ориентираха по̀ на юг — към Бар Харбър, Камдън, Бутбей, Огънкуит, Кенебъкпорт. Дори любителите на островния живот можеха да избират между Айлсбъро, Вайнълхейвън и Монхигън. Салвейшън Пойнт беше просто твърде далече на североизток и макар никой да не си го признаваше — твърде депресиращ. Откакто рибарите се бяха разпръснали в различни посоки или бяха избрали нови поприща след затварянето на Ничията зона, къщите стояха празни и всякаква стопанска дейност бе замряла. Без план за възраждане някога идиличното рибарско селище все повече приличаше на призрачно място — умалена, по-изолирана версия на толкова много промишлени градове в Североизтока и Средния запад, по-скоро паметник, отколкото човешка общност.
Изриъл обаче бе пожелал да се върне тук. По много причини. Някои от тях бяха свързани с баща му, други бяха лично негови. Изпитваше това, което изпитват всички алкохолно зависими, оставени насаме със себе си — отчаяна нужда от помощ, от изход. Лятото на острова му се струваше по-приемливо от всякакви други идеи, които му хрумваха. Все пак като момче той бе обичал това място. Щеше да помага на баща си, а баща му — на него.
Онова, което Изриъл не отчете, бе начинът, по който баща му възприемаше миналото. За него островът беше една възможност да обсъди с баща си какво все още може да бъде спасено. За Чарли — да обсъжда със сина си безвъзвратно изгубеното, онова, което не подлежеше на възстановяване или изкупление.
Баща му говореше безспир за тъжната гибел не само на семейство Пайк или дори на острова, а на цялата страна — съвкупната загуба на американската нравственост, трудова етика и състрадание. За него някогашният Салвейшън Пойнт беше символ, място на възможности и кураж, пълно с грижовни съседи и строги, но доброжелателни местни авторитети, място на търпеливо преподадени уроци и колективна мъдрост. Колкото повече говореше за миналото, толкова по-идеализирано си го представяше Чарли, а усилията на Изриъл му се струваха оскърбителни за самото място.
Конфликтът на пристана беше резултат от тези търкания помежду им. Унищожаването на бъдещето бе резултат от миналото.
Баща и син бяха прекарали десет часа в бурното море и бяха подгизнали от ледения дъжд, характерен повече за ноември, отколкото за юни, и когато най-после се върнаха на кея, Изриъл беше толкова зажаднял, че бе готов да даде целия си портфейл за една бутилка студена бира. Привърза лодката за пристана и понесе капаните с оскъдния улов по стълбата на кея. Чарли остана да наблюдава приятелите си, докато разтоварваха със скрипци богатия си улов. Собствената му моторница беше привързана за кея до тях. Ненужна и безжизнена. Заради сина му.
— Твоят дядо… — започна той, както започваше много от изреченията си това лято. Понякога тези думи водеха към приятен спомен, към забавна история или практичен съвет. Но в този момент, в това лошо време, в този ден те доведоха до друго.
— Твоят дядо — каза Чарли, загърнат в оранжева мушама и загледан в неподвижната си безжизнена моторница — е работил така като дете. Бил е на шестнайсет години, когато е построил първата си истинска лодка. Ще ти кажа точно колко работни дни е пропуснал заради пиенето.
Изриъл сновеше между кея и лодката, за да разтовари жалката купчинка капани, давайки си сметка за другите мъже наоколо, които чуваха всичко, всеки от тях готов да предаде на съпругата и децата си казаното от Чарли Пайк на тоя алкохолик и непрокопсаник, сина му. Чарли седеше на кърмата на лодката под кея, докато Изриъл разтоварваше капаните в дъжда. Баща му говореше на висок глас, за да е сигурен, че той не може да избяга от укорите му.