— Твоят дядо беше човек от друга порода. Вече не се раждат такива и адски съжалявам, че трябва да ти го кажа. Наистина съжалявам. Но никой от вас, младите, не разбира така света, както го разбираха дедите ви. Двамата с чичо ти знаем това. Виждали сме го. Обаче твоето поколение? Вие не можете да го оцените. Не можете да го осъзнаете.
До ден-днешен Изриъл не можеше да каже със сигурност дали би направил същото, което направи тогава, ако двамата бяха сами, а не пред рибарите, които ги наблюдаваха като съдебни заседатели, вече готови с присъдата. Беше застанал на кея с гръб към лодката, стиснал в ръцете си един повреден телен капан; по лицето му се стичаха водни струи, докато се мъчеше да не слуша, да се съсредоточи изцяло върху дъжда и вятъра, когато видя сред зяпачите чичо си. Беше сам — той винаги беше сам въпреки двата си брака и двете си деца. Браковете му бяха завършили с развод, двете му съпруги бяха напуснали острова, двамата му синове си тръгнаха с майките си и никой не се върна повече. Синовете му бяха с няколко години по-големи от Изриъл, но той имаше само най-смътни спомени за братовчедите си. Семейните събирания не бяха част от детството му. В течение на много години братята Пайк бяха скарани. Стърлинг гледаше на шерифската значка като на инструмент за влияние и натиск, а не като на знак за лидерство; приемането на подкупи беше за него просто източник на доходи. Бащата на Изриъл странеше от него; Джозая и Мириам Пайк нямаха нищо общо с по-малкия си син. На един остров такова мълчание звучеше оглушително.
Също и помиряванията. В деня, когато Чарли Пайк отново зае страната на брат си, всички знаеха какво означава това — просто беше изгубил. Беше разменил честта си за пари. Едва след като Ничията зона бе затворена и парите станаха кът, братята Пайк се помириха. Местните схващаха за какво става въпрос, но очакваха тази сделка с дявола да е заради нещо повече от една ипотека.
Тя беше заради сина му.
Дотогава той на три пъти бе вадил Изриъл от затвора под гаранция и го бе пращал в клиника за лечение на алкохолици и наркомани. Все скъпоструващи начинания.
Когато към неудачния му син се прибави и забраната за риболова, от който Чарли се бе издържал през всичките тези години, беше лесно да се разбере защо един ден цъфна на прага на брат си с молба за помощ. Какво друго би могъл да направи? Хората обвиняваха сина за греховете на бащата.
Същото правеше и синът. Това бе една от причините Изриъл да се върне на острова, твърдо решен да промени всичко.
Беше се върнал, за да оправи нещата не само за себе си, но и за баща си.
И това щеше да е възможно, ако не беше присъствието на чичо му — поне така смяташе. В деня на убийството Изриъл току-що бе забелязал помощник-шерифа Стърлинг Пайк, когато баща му изригна с пореден залп обиди срещу него.
— Добре, че дядо ти не е между живите — кресна той. — Защото, ако беше видял собствения си внук наркоман, това щеше да го унищожи. Ако трябваше да те гледа как затъваш на същия този кей, където той се скъсваше от работа, за да издържа семейството си, това щеше да го съсипе! Да си мисли, че оставя това имущество в твои ръце, че ти е възлагал такива надежди. Господи, колко нелепо! Само това мога да ти кажа. Добре, че го няма, за да ти бере срама.
Това се чуваше по целия кей и Изриъл видя насладата по лицето на чичо му. Гневът го прониза като игла, думите на баща му натискаха буталото на спринцовката, което изпълваше вените му с ярост. Той се извърна и запокити повредения капан, който стискаше в ръце, към лодката с баща си, като очакваше взрив от крясъци — яростни, но все пак безобидни.
Изблик на гняв, нищо повече.
Проблемът бе, че Изриъл не чу баща му да се движи.
В плющящия дъжд, сред какофонията от скърцане на скрипци и дрънчене на капани, той бе чувал само думите; нямаше как да знае, че, крещейки, баща му е скочил от лодката и се е изкатерил по стълбата до кея. Когато се извърна с капана в ръце, от който стърчаха парчета тел като пирони от разкована дъска, Изриъл очакваше баща му да е още някъде там, долу, а капанът да профучи над главата му и да се стовари в лодката или да цамбурне в морето — запратен в пристъп на ярост, но безвреден.
Вместо това видя намръщеното лице на баща си над горното стъпало на стълбата — от козирката на шапката му с емблемата на фирма за морски дарове се стичаха струи дъжд, а очите му блестяха от гняв.