Докато дъвчеха, двамата не откъсваха очи един от друг и Лаймън усещаше, че тя е не по-малко озадачена от него, отколкото той от нея, че се пита защо е скрил храна на това място и защо още никой не е дошъл да го търси.
— Търси ме само когато е ядосан — каза Лаймън, сякаш му бе задала въпроса.
Жената наклони глава на една страна.
— Баща ми — каза той. — През деня обикновено е добре. Или спи, или работи нещо, ако успее да намери работа, нали разбираш, за джобни.
Тя се намръщи.
— Пари — каза той. — Само в брой.
Тя кимна.
— Сега си е намерил нещо — каза Лаймън. — За няколко дни, но както и да е. Мисля, че боядисва. От мен се иска само да му се покажа. Ако ме види сутрин, не е много ядосан. Само ако ме няма дълго време вкъщи, се ядосва достатъчно, за да тръгне да ме търси.
— Не можеш да си тръгнеш — каза тя.
Лаймън дояде десертното блокче, облиза обвивката, после я смачка и я пусна в найлоновата торбичка, където си държеше отпадъците.
— Трябва да си тръгна. Иначе ще дойде да ме търси.
— Ще се крием — каза жената, като се потупа с длан по гърдите. — Аз трябва да се крия. Значи — тя го посочи, сякаш не я разбираше — и ти трябва.
Лаймън осъзна проблема ѝ — не искаше да рискува да загуби едно добро скривалище.
— Чукаш на отворена врата — каза той.
Поредно намръщване. Той опита отново:
— Ние сме като гърнето и похлупака. Не, ние сме в една лодка, това исках да кажа. Не ги ли знаеш тия изрази?
Тя не отговори. Лаймън усещаше, че го разбира прекрасно.
— Схващаш идеята — каза ѝ той. — За момента баща ми не ме търси, така че няма да те открие. Но ако остана? Ще дойде да ме търси и ще те завари тук.
Тя погледна брадвата в ръката си. На Лаймън не му харесваше спокойствието в очите ѝ.
— И ти ли беше на яхтата? — попита той. — Онази, голямата, заради която дойдоха всичките тия хеликоптери и полицията, и Бреговата охрана?
Когато тя отново насочи вниманието си към него, на Лаймън му се искаше да не я бе питал.
— Без въпроси, Лай-мен.
— Отвлечен ли съм? — каза той, като си мислеше, че това всъщност не би било толкова лошо. Все пак тя изглеждаше по-малко склонна към насилие от баща му, а самата идея да бъде отвлечен от някого, който не му мислеше злото, му се струваше като примамливо приключение.
— Не — отвърна тя. — Трябва да се крия. Това е всичко.
— Разбирам — каза той, и наистина разбираше. — Но за да се скриеш добре, аз трябва да се прибера. Само така ще стане работата. Ако си тръгна, ще се върна и ще ти донеса още храна. И нещо за краката. Лед поне.
Изражението на лицето ѝ, когато чу думата „лед“, беше почти като на човек, на когото е била предложена вода в пустинята.
— Адски те болят, нали?
Тя го изгледа. Пръстите ѝ се свиха около дръжката на брадвата.
— Сигурно — каза по-тихо той. — Мога да ти донеса лед и анацин. Баща ми винаги си държи запаси от анацин вкъщи. Иначе не може да отлепи сутрин.
Тя премести преценяващ поглед от него към вратата.
— Виж — продължи Лаймън. — Ти си в моето скривалище. Имай ми доверие, не искам други да го открият. На мен то ми трябва повече, отколкото на теб.
Тя се изсмя; звукът накара космите по тила му да се изправят. Но поне го слушаше какво ѝ говори.
— Ако открият мен, ще открият и теб — каза той. — Но аз ще се върна. Няма да кажа на никого.
Черните безизразни очи не го изпускаха. Тя навлажни устни. Погледна към вратата. Мислеше.
— Един час — каза Лаймън. — След един час ще се върна и ще нося лед за краката ти.
Все още нямаше отговор.
— Виж — каза той, — ще те крия. Аз съм честен. Обещавам ти.
Но дали тя щеше да му повярва? Всеки можеше да каже, че е честен. Лаймън бръкна в джоба си и извади комбинираното ножче, най-ценната си вещ. Когато го видя, тя се надигна на стола, жилавите като въжета мускули се стегнаха под кожата на ръката, с която стискаше брадвата. Той ѝ подаде ножчето. Тя го гледаше неразбиращо.
— Много ми е скъпо — каза той. — Така че го вземи, а аз ще се върна да си го прибера. Това е доказателството ми.
Погледът ѝ в този момент го изплаши едва ли не повече от брадвата. В очите ѝ имаше някаква особена благост, която му напомни как го гледаше майка му преди толкова години. За Лаймън всяко благо лице беше спомен от далечното минало. Жената сложи длан върху ръката му и отблъсна ножчето. Допирът на дланта ѝ беше нежен, сякаш в другата си ръка не държеше брадва.