— Да се повозя с вас?
— Да. Защото полицията скоро ще е тук, а вие няма да имате време да изслушате други варианти.
Изриъл погледна към къщата. Дворът беше пуст. Не му хареса увереността, с която Карузо бе предвидил пристигането на полицията.
— Ще дойдат със заповед — каза той. — Ще трябва да се съобразите с нея. Съветвам ви да чуете какво имам да ви кажа, преди тук да настане хаос.
— Заповед за какво?
— За обиск на дома ви. Имате две възможности: първо, да изтичате до къщата си и да свършите каквото има за вършене, преди да са дошли. И второ: да се повозите с мен и да ме изслушате.
— Или трето: да ви кажа да се пръждосвате, после да отида да дремна, защото нямам причина да се притеснявам от полицията.
Карузо чакаше.
Изриъл неистово желаеше да му каже да се разкара. И още по-неистово желаеше да се изкачи по склона до дома си с безгрижната походка на човек, който няма от какво да се бои.
Но не можеше.
— Петнайсет минути от времето ви — каза Карузо. — Ще поседим в самолета и ще си поприказваме, после ще ви докарам обратно дотук, за да се оправяте с всичко, което ще се струпа на прага ви.
— В самолета?
— Точно така.
Салвейшън Пойнт нямаше гражданско летище, единствено писта за малки машини. Там не можеше да кацне нищо по-голямо, само частни самолети и медицински хеликоптери, обслужващи летуващите богаташи и умиращите местни хора.
— Ако сте частен детектив, кой е клиентът ви?
— Семейството на една от жертвите.
— Коя?
— Не мога да разкривам кое е семейството. Въпрос на поверителност. Сигурно разбирате.
— Естествено.
Карузо погледна часовника си. По дизайн приличаше на пилотски, но блестеше като бижу.
— Петнайсет минути — каза той. — Или предпочитате да изчакате полицията?
— Доста отдавна не съм се качвал на самолет — каза Изриъл.
Карузо отново му показа белите си зъби.
Отидоха до атевето, Изриъл се настани на седалката за пътника, а Карузо запали мотора и потегли. Шофираше бързо, с една ръка, докато другата плуваше във въздуха около десния му хълбок. Не носеше пистолет под сакото, но ръката му все се насочваше натам. По навик.
Пистата беше в средата на острова — ивица асфалт, заобиколена от висока трева и метална ограда. Изриъл още помнеше врявата, която бяха вдигнали целогодишните островни обитатели при последното ѝ разширяване. Ако хората престанели да идват с лодки, това щяло да промени местната култура, твърдяха те. От възмущението им не последва нищо. Пистата бе завършена и през летните месеци на нея кацаха и излитаха самолети. Някои и през есента. Но не и през зимата. Днес до единствения хангар бяха паркирани четири самолета — три витлови и един малък елегантен бизнес джет.
Карузо се насочи към него.
Спря в сянката на спуснатата стълба, скочи от атевето и посочи към вратата на самолета. Изриъл се изкачи по стълбата, наведе се, за да влезе вътре, и за пръв път през живота си се озова в частен реактивен самолет. Усещането по странен начин напомняше влизането му в затворническата килия. Студената тръпка по гръбнака му бе предупреждение да бяга, докато още можеше.
— Сядай — каза Карузо. — Нещо за пиене?
Отиде до минибара в предната част на салона. Там имаше бутилки вино, гарафа уиски и кофичка с лед.
— Не, благодаря.
Вратата на пилотската кабина беше затворена. Салонът не беше точно пищен, а по-скоро стилен. В задната част, към тоалетната, имаше две кожени канапета едно срещу друго, а по-напред, към пилотската кабина — шест кожени кресла със свалящи се назад облегалки. Дървените части блестяха като ботушите на Карузо. Тук-там имаше златни акценти. Всичко напомняше на Изриъл за „Мерео“. И това не му харесваше.
Той седна на едно от канапетата, а Карузо се настани на другото, разпери ръце върху облегалката и кръстоса крака, като така и не свали слънчевите си очила.
— Знаеш ли кой е бил най-полезен за конспиративната теория около убийството на Кенеди? — каза той.
— Моля?
— Помисли за авторите на тази конспиративна теория. Кой им е помогнал най-много?
— Осуалд, предполагам.
Карузо поклати глава.
— Джак Руби. Ако не е бил той, Осуалд е щял да бъде изправен пред съда, да проговори и после всеки да си прави изводите, нали така? Но се появява Руби, гръмва го и оттогава шейсет години слушаме разни налудничави теории и ще ги слушаме поне още сто. Благодарение на Руби конспиративистите не звучат напълно откачено. Прокуратурата повдига обвинения на мъртвец, но авторите на конспиративни теории ще останат вечно неудовлетворени.