— Не ми е разрешено да пия. Ще наруша условията на предсрочното освобождаване.
Тя срещна погледа му.
— Именно. Затова, като вляза вътре да те закопчая, ще изглежда естествено. Ще свърши работа.
Ще свърши работа. Бе чул същите думи от устата ѝ, преди да бъдат убити седем души, когато бе размахвала пред лицето му свободата като примамка за неговите услуги.
Входната врата се отвори с трясък, сякаш някой я бе ритнал отвътре. Салазар се дръпна от него в момента, в който Стърлинг и двамата униформени изскочиха навън.
— Чисто е — каза Стърлинг. — А сега да идем до работилницата, става ли?
Обискирането на къщата бе приключило дяволски бързо. Явно истинската цел на Стърлинг беше работилницата. Устата на Изриъл пресъхна при мисълта какво ще заварят там. Не бяха улики за престъпление, но не беше и нещо, което би могъл да обясни лесно.
— Не е необходимо да я претърсвате и ти го знаеш. И тук нямахте работа. Ние с теб сме роднини. Има конфликт на интереси.
— Не сме роднини. Имаме обща кръв, това е всичко. Можеш да подадеш колкото си искаш жалби за конфликт на интереси, но няма да ме спреш да претърся работилницата. Ще дойдеш ли с нас, или ще ми дадеш ключа? Я по-добре остани тук. Там ще те зяпа целият остров. Не искам да създавам погрешно впечатление, че те развеждам из него като подсъдим.
Каза го усмихнато. Кучият му син се усмихваше открито.
— Ще дойда с теб — каза Изриъл. — Да си мислят каквото щат.
15
Стана точно както бе предвидил Стърлинг. Изриъл мина по главния път на острова, придружаван от униформени полицаи, и всички минувачи се спираха да го гледат. Още не бяха стигнали до пристанището, а зад тях вече се бе събрала публика. Хората ги следваха на групички, оглеждаха ги с любопитство и подозрение. На кея имаше снимачен екип. По всичко личеше, че са очаквали това да се случи. Изриъл предполагаше, че чичо му ги е повикал, както и репортерката, появила се на вратата му тази сутрин.
Иска да види как ще се пречупя. Както тогава, на същото това място.
Но това нямаше да се случи. Не и този път.
Минаха покрай бакалията на Дар Тренчард, пресякоха паркинга и стигнаха до високата телена ограда, заобикаляща работилницата. Изриъл бе платил за оградата от затвора, самият той заобиколен от телени мрежи, добавяйки още една отвън, в свободния свят, след като Дар му беше казала, че няколко прозореца на сградата са счупени. Оттогава не бе чувал за нови случаи на вандализъм, но и вътре нямаше нищо интересно за вандалите. Обширното старо хале беше празно, от магията не бе останало нищо освен спомените.
„Ще дам показания в твоя полза — бе му казал веднъж Стърлинг, седнал срещу него в стаята за свиждания на предварителния арест. — Ще те уредя с добри адвокати, с благосклонен съдия. Ще го пишат причиняване на смърт по непредпазливост, две години максимум, ще ги излежиш, без да усетиш. От теб се иска само да ми припишеш работилницата, Из“.
Изриъл бе излежал петнайсет години и ги бе усетил доста осезателно. Чичо му се бе погрижил за това.
Но работилницата си остана негова.
През решетките на портата беше провряна стоманена верига, заключена с масивен катинар. Изриъл отключи катинара и отвори. Пред тях беше празният паркинг и после празната канцелария, а за нея се извисяваше цехът. Моторницата на баща му се полюляваше самотно, привързана за кея. Беше последният плавателен съд, произведен от „Пайк и синове“. Дядо му я беше кръстил „Нед’вършена“, заменяйки една от буквите с апостроф, за да имитира произношението на жена си — простичка, но звучна дума, намек, че работата е като лятна буря, която трябва да се приеме и понесе, че никога не свършва, и това е една даденост като североизточните ветрове, част от самото съществуване на това място.
„Нед’вършена“ беше единствената лодка на пристана. За някогашната работилница напомняше само една асфалтова площадка с дупки като кратери, заобиколена от телена ограда; машините и оборудването бяха изнесени, а от сградите, осигурявали прехрана на дузина работници, бяха останали изтърбушени халета; Изриъл си казваше, че да осигуряваш прехрана на дузина работници не е повод за хвалба в един свят, където хората си играят с милиарди, но все е било нещо навремето.
Беше готов да се закълне, че още долавя миризмата на дървени стърготини във въздуха.
— Тук е пълно с хубави спомени — каза шеговито Стърлинг. — Спомням си първия ти Ден на капана. Ти може би си го забравил, но аз го помня.