Денят на капана беше островна традиция — излизането на лодките в морето за откриването на новия риболовен сезон. Вместо да остави всеки от ловците на омари да товари сам капаните си на лодката, цялата местна общност се скупчваше да помага и образуваше жива верига, подавайки си ги от ръка на ръка сред смях, шеги и празнично оживление, подхранвано от надежди за успешен сезон. И от страх, разбира се. Винаги имаше и нотка на страх. На всеки няколко години се случваше някоя лодка да излезе в открито море и да не се върне повече. Водите около Салвейшън Пойнт бяха безпощадни.
Като момче Изриъл обичаше Деня на капана. Баща му го вдигаше на раменете си и пускаше шегички с гръмкия си глас, а дядо му заемаше почетното място на пейката пред работилницата с пура в ръка и разправяше стари истории с нисък напевен глас.
В онези времена Салвейшън Пойнт му изглеждаше добро място за живеене, а и той беше прекалено малък, за да разбере, че дните му на острова са преброени.
Стърлинг каза:
— Мислех си, че от теб ще излезе рибар, разбира се. Като Чарли. Или майстор на лодки. Предполагам, че по онова време не съм бил толкова добър в преценките, както сега, а?
— Някои неща не се променят.
Стърлинг гледаше нагоре към избелялата от дъждовете и вятъра червена стена, върху която с плътни бели букви беше изписано името на компанията: Работилница за лодки „Пайк“. Нужно бе набито око, за да различиш пряспата червена боя, с която Изриъл бе премахнал „и синове“. Щеше да се усмихне, докато наблюдаваше как Стърлинг регистрира промяната, ако не беше онази заповед за обиск.
— Идваш ли често тук? — попита го Салазар.
Очевидно бе, че тя се опитва да измисли начин да пренасочи претърсването, но нищо не ѝ идваше на ум.
— Не — отвърна той. — Не много често.
Идваше всеки ден. Електричеството не беше прекъснато, така че ползваше душа и малката кухничка и проявяваше снимките си в любителската тъмна стая, която си бе обзавел в цеха. Повечето от снимките бяха за Салазар. Тях вече ги нямаше. Някои бе направил за себе си. Те бяха тук.
— Отключи! — каза Стърлинг.
Изриъл се насочи към спретнатата канцелария пред голямото производствено хале. По стените още висяха табелките за дизел, бензин и лед, макар помпите да бяха демонтирани преди години, а съдовете за лед да бяха празни и сухи. До вратата беше поставена пейка от ковано желязо, от която се виждаше кеят. Дядото и бабата на Изриъл бяха прекарвали на нея почти всяка хубава лятна вечер, загледани в залеза. В ясна нощ от това място се виждаха девет морски фара.
Изриъл беше мушнал ключа в бравата, когато Стърлинг каза:
— Знаеш ли какво, я да почнем от цеха.
В този момент Изриъл разбра, че чичо му знае какво има там. Той отмести поглед от него към Салазар с надеждата, че тя ще му се притече на помощ. Лицето ѝ му каза, че това е невъзможно.
— Там има снимки — каза със свито гърло той. — Но нито една от тях не е от „Мерео“ и ти го знаеш.
— Страхотно — каза Стърлинг. — Значи обискът едва ли ще отнеме много време.
Нямаше как да го избегне.
Изриъл поведе Стърлинг към цеха. Отключи една от огромните врати и я плъзна по релсите ѝ. Не се чу възмутено скърцане на ръждиво желязо; той бе смазал механизма, след като се върна. Искаше да идва и да си тръгва от това място в тишина и самота. Не му се бе получило.
Стърлинг се пресегна зад него и щракна електрическия ключ. Старите флуоресцентни лампи забръмчаха, примигнаха и светнаха.
Един от униформените каза:
— Какво, по дяволите, е това?
Никой друг не продумваше. Дори Салазар се оглеждаше наоколо с безумен поглед.
Помещението беше празно, ако не се смяташе купчината очукани капани за омари в средата, подредени стъпаловидно и издигащи се на около 6 метра от пода в нещо като монументална скулптура. Бяха общо стотина, а от половината от тях висяха снимки 35x30 см. Всичките черно-бели.
И всичките на деца.
В центъра на кулата от капани беше подпряна кърмата на рибарска лодка — прясно боядисана в бяло, а върху нея с черен шрифт беше написано: „Невинните“.
Устата на Изриъл беше така пресъхнала, че той не знаеше дали ще може да проговори. И тогава чичо му тръгна напред през помещението с наклонена встрани глава, едната му ръка посягаше към телефона. Обяснението на Изриъл го застигна още преди да бе задал въпроса.
— Всичко е едно цяло — каза той. — Като художествен експонат.
Тогава Салазар погледна към него. В очите ѝ видя уплаха, въпроси, дълбоко объркване. Би ѝ обяснил всичко, ако бяха само двамата.