Опита се да си спомни с какви обувки беше майка му при бягството си. Не успя да си ги представи. Едва ли бяха прилични.
През пролетта учениците в класа на Лаймън бяха получили задача да напишат есе за нещо, което обичат. Учителката не им бе казала, че ще трябва да четат на глас части от него. Обзет от срам, след като изслуша съученик след съученик да четат за своите родители, за бабите и дядовците си и за коледните сутрини, Лаймън стана и прочете първите изречения от своето есе: Обичам доброто сцепление. На здрава гума, която се залавя за мократа скала и позволява ходенето да премине в бягане, а бягането — в летене.
Децата избухнаха в смях, а Лаймън продължи да чете с пресилено комична интонация, сякаш го бе написал на шега. Беше нов в това училище и механизмът му на оцеляване бе да се прави на клоун — само така можеше да се впише тук и евентуално да си намери един-двама приятели. Дори импровизира как е обувките си прескачал тъпите домашни задания, рискувайки да си навлече гнева на госпожа Робинсън, само и само да не се изложи пред съучениците си. Госпожа Робинсън обаче не го наказа с допълнителна домашна работа или с временно отстраняване от клас, а му подари една книга. Книгата се казваше „Магий Маниака“ и в нея се разказваше за бездомно хлапе, което искало да се сприятелява с всички и невинаги успявало. Можело да тича по релсата на железопътна линия. Беше най-хубавата книга, която Лаймън бе чел, и единствената, която описваше вярно света.
Обикновено той завършваше бягането си с драматичен финал, мятайки се върху най-високата скала от страната на Салвейшън Пойнт, за да може да скочи отвисоко на брега, с вдигнати до гърдите колене и разперени встрани ръце като скейтбордист. Днес обаче просто продължи да бяга напред. Нямаше време за изпълнения. Пазаруването от бакалията никога не го бе изпълвало с такова вълнение.
На острова имаше само един целогодишно работещ магазин — „Бакалията на Дар“, точно над кея. През лятото отваряха още няколко, но те обслужваха главно туристи, предлагайки сладолед и безбожен брой сувенири с формата на омар. Но „Бакалията на Дар“ беше мястото, откъдето можеха да се купят важните неща. На Лаймън му харесваше, че в такова малко пространство могат да се съберат толкова разнообразни стоки; харесваше му и самата Дар — миловидна жена с прошарена коса, но с усмивка на момиче, която можеше да погледне Лаймън и баща му и да види две различни човешки същества. Повечето възрастни смятаха, че лош баща означава лошо дете. Дар не беше като тях.
— Добро утро, капитане — каза тя, щом той влезе в магазина. Дар винаги го наричаше така. Първия път, когато я чу да го казва — малко след пристигането си на Литъл Херинг — Лаймън промърмори, че за да е капитан, му трябва кораб. Тогава Дар го дръпна настрани, за да не чуват любопитни уши, и му каза, че е достатъчно да иде до библиотеката и да прочете няколко книги за морето. — Направи го, прочети за който си искаш мореплавател от която си искаш епоха и ела пак да ми кажеш кой от тях никога не е губил кораб. Ако намериш такъв, ще ти викам, както искаш, а ти можеш да ми викаш „конски задник“. Но дотогава… ти за мен си капитан.
При мисълта да я погледне в очите и да я нарече „конски задник“, той се усмихна. И така, прякорът му остана, а Лаймън прочете няколко книги за моряци. Не за да опровергае Дар, а за да се убеди, че е права. И наистина не откри знаменит мореплавател, който да не е губил кораб. Случваше се и на най-добрите.
— Добро утро — каза той, като се мъчеше да избегне погледа на Дар, което само по себе си беше невъзможно. Освен това се боеше да не привлече вниманието на неизменната групичка шумни старци, които прекарваха половината от живота си около бара, но днес се бяха скупчили до витрината и наблюдаваха някакво оживление на кея. При нормални обстоятелства Лаймън би отишъл при тях, воден от любопитство, но в този момент беше благодарен, че вниманието им е насочено другаде. Той грабна една от металните кошници, натрупани една в друга до вратата, и отиде до хладилната витрина. Беше малка, не много по-голяма от два домашни хладилника един до друг, но съдържаше всичко необходимо за приличен обяд. Той взе пуешка шунка, сух салам и нарязано сирене чедър плюс един хляб за сандвичите, които бе обещал на баща си. След кратко колебание добави и буркан горчица. Това вдигна леко цената на покупките му, но баща му обичаше горчица, а днес Лаймън можеше да си позволи лукса и пак да остави достатъчно ресто на масата.