След като приключи с храната за дома на семейство Ранкин, той се зае с нуждите на дома на Пърсел. Взе мъфини и фъстъчено масло. Добави още сирене. Кутия крекери беше добра идея, тя можеше да ги комбинира с нарязаното сирене. Ами ако не обичаше сирене? В хладилната витрина имаше пастет от пушена сьомга. Той никога не бе опитвал сьомга — беше скъпа — но я добави в кошницата, която бе започнала да натежава. Жената в къщата на Пърсел не пращеше от здраве, затова прибави и два кена джинджифилова бира и флакон адвил. Когато се разболяваше като дете, майка му купуваше оранжада — имаше вкус на портокалов сок, но беше леко газирана. Шампанско за младия мозък, казваше тя, докато докосваше лицето му с опакото на ръката си, за да му провери температурата.
Много отдавна никой не бе докосвал лицето на Лаймън с добро чувство. Той се върна при хладилната витрина, взе две бутилки оранжада и ги постави в кошницата.
— Няма три месеца, откакто кучият син се е върнал, а полицията вече му диша във врата — каза някой от застаналите до витрината и Лаймън любопитно вдигна глава. Дар също гледаше натам и в очите ѝ се четеше тъга.
— Роден е да върши поразии непрокопсаникът. Какво изнасят навън? — попита друг от мъжете.
— Стари капани.
— Ама погледни ги тия капани бе! Има нещо на тях.
Старците присвиха очи да виждат по-добре.
— Ей, я да идем да хвърлим отблизо едно око!
Те минаха покрай Лаймън, без да го погледнат. Той се премести до стелажа с тениските с надписи „Остров Салвейшън Пойнт“. Това беше единственото отстъпление на Дар пред вкуса на масовия турист, а Лаймън си спомняше, че сред асортимента бе виждал и хавлиени чорапи. Сигурно бяха по-удобни от бинта.
Не намери чорапите, но имаше суичъри на промоция. Памукът беше мек на пипане и като си представи жената по бански и завита в одеяло, той добави и суичъра в кошницата. След което се насочи към касата.
И тогава видя чорапите. Плътни и пухкави, както ги беше запомнил. Грабна ги в движение и продължи към касата, защото кошницата му тежеше, а и искаше да плати, без никой да вижда какво е накупил и как ще извади пари за него. Когато натрупа всичко на гишето, Дар го изгледа с любопитство.
— Сериозен пазар.
— Да — кимна Лаймън.
Не искаше да се впуска в излишни приказки, не искаше Дар да запомни с нещо този ден. После видя как веждите ѝ се повдигнаха и си каза: Олеле. Тя вдигна пухкавите чорапи, завъртя ги във въздуха и му ги подаде, без да каже дума. Лаймън ги грабна толкова бързо от рафта, че пропусна да види избродираното на стъпалата им: АКО ЧЕТЕШ ТОВА на десния и ДОНЕСИ ОЩЕ ВИНО на левия.
— Амиии… — замънка той.
Дар чакаше мълчаливо, докато той отчаяно се мъчеше да измисли някакво обяснение.
— По-добре е да се смее — каза накрая Лаймън.
Погледът ѝ омекна.
— Това ще го разсмее?
— Може би.
— А ако не…?
— Ами то си е за негова сметка — отвърна той.
Тя издаде пръхтящ звук, вероятно с мъка потиснат смях; поглеждаше ту него, ту чорапите, сякаш се чудеше как да постъпи. Накрая ги маркира със скенера и ги пусна в хартиена торба, после се огледа, за да се убеди, че са сами, преди да му направи знак да се приближи. Той пристъпи напред и тя приклекна, за да може лицата им да се изравнят.
— Всичко наред ли е, капитане? Нямаш ли нужда да… да поговориш с някого може би?
Лаймън поклати глава.
— Баща ми сега ходи на работа. Така че сме окей. Той е добре.
Дар го наблюдаваше като чайка, видяла отвисоко пикник и готова да се спусне от небето.
— Днес ще си каже, че са смешни — каза Лаймън. — Утре може би не.
— Това е добре, капитане. Исках просто да съм сигурна. А и се радвам, че баща ти работи. Лари Толанд не е много забавен като работодател, но ще даде честна препоръка на всеки, който му е свършил добра работа.
Лаймън не се сети да я попита откъде знае, че баща му работи за Лари Толанд. Дар очевидно знаеше всичко, случващо се на острова. Когато му каза общата сума, която дължеше — 68,74 долара — той ѝ подаде четири двайсетачки. Бяха най-чистите от пачката, с минимален брой ръждиви петна; нямаше напоени с кръв. Затаи дъх, но Дар не ги погледна, отброи рестото и го пусна в шепата му, после му подаде покупките.