Имаше сини очи, които би могъл да възпроизведе само цветен филм. Което беше жалко, защото той не работеше в цвят. Обичаше черно-бялото, светлината и сенките, никакви филтри и глупости. Ако трябва да лъснеш едно нещо, за да се продаде, значи не си го разбрал изобщо.
— Благодаря ти — каза той, после кимна на зяпачите около бара, излезе от магазина и тръгна към ферибота, като се укоряваше, че е позволил на Салазар да се възползва от фотографските му умения. Това беше единственото чисто нещо, което бе донесъл със себе си на острова, а сега и то бе омърсено. Прииска му се да изтича обратно в бакалията и да обясни, да им каже, че е честен човек и че се е върнал на това място, за да върши нещо добро за всички тях.
Картината на червената кръв върху белия килим отново изпълни съзнанието му.
Доброто се бе превърнало в зло.
Когато подаде билета си за ферибота, ръката му трепереше. Отиде на носа, пъхнал ръцете си в джобовете, за да не се вижда как треперят. Остана там през целия път, загледан в бялата морска пяна, която кипеше под ръчно изрисувания надпис „АВАРИЕН ИЗХОД“.
Едва когато навлязоха в дълбоки води, извади от джоба си кутийката с филма и я изхвърли през борда.
19
Рокланд беше на значително разстояние, по море и именно това бе причината за избора на Салазар. На кея нямаше снимачни екипи от телевизиите. Нямаше полицаи в пълна готовност. Изриъл слезе от ферибота и навел глава, пое с бърза крачка по склона към града. Навремето Франклин Делано Рузвелт бе стоял на същия този кей. Улиците били претъпкани със зяпачи, всички аплодирали и викали ура, но никой не си давал сметка, че президентът е посетил Мейн за тайна среща с Уинстън Чърчил. В Рокланд Рузвелт свалил шапката си, махал на тълпата и се усмихвал широко, като през цялото време съзнавал, че страната му върви към война.
Днес Изриъл Пайк се чувстваше по подобен начин — убеден, че войната е неизбежна и че той е единственият на тази улица, който го знае.
Преструвай се, че си търсиш адвокат, бе го посъветвала Салазар. Не беше ли време да спре да се преструва? Не, още не. В момента на яхтата работеха може би петдесет криминалисти, които събираха косми и власинки, оглеждаха подовете и вършеха всичко останало, което върши един криминалист. Търсеха улики, които щяха да покажат как са умрели хората на борда и че не са загинали от ръката на Изриъл Пайк.
Не точно във всеки случай.
Не съвсем.
Или…
Изведнъж той усети, че му се зави свят, и едва не седна на тротоара. Имаше чувството, че краката му се огъват. Спря се, разтри основата на носа си с два пръста и зачака зрението му да се избистри. Днес слънцето беше прекалено ярко. Напомняше му за стъклото и стоманата на „Мерео“, за белите килими. И за кръвта.
Седем…
Убити…
Мъже.
Стана с усилие и продължи напред. Едно от нещата, които човек научава в затвора, е, че времето си върви със или без теб.
Познаваше по име един адвокат в Рокланд. Пит Гибънс. Той бе изпълнител на завещанието на баба му и дядо му след смъртта им, той бе купил от негово име старата им моторница. И то без да пита за какво му е нужна на човек в затворническа килия. По-късно му бе помогнал да похарчи последните си пари за нова ограда около работилницата. И за това не бе задавал въпроси. Навремето бе познавал дядото на Изриъл и това му стигаше.
Кантората на Гибънс беше на девет преки от фериботния терминал. Когато Изриъл влезе, жената зад бюрото вдигна поглед към него, усмихна се и попита дали има насрочен час.
— Не, нещо възникна в последния момент.
— Ами тогава съжалявам, но господин Гибънс няма да може да ви приеме. Мога да проверя в календара му и да видя къде мога да ви вместя. Четвъртък как е?
— Случаят е спешен.
— О? — Тя го гледаше очаквателно.
— Проблем с полицията, имам предвид. — Той не искаше да ѝ разкрива нищо повече, но човек не можеше да се види с адвокат, преди да е говорил със секретарката му.
Тя попита:
— Заповед за арест ли имате? — Зададе въпроса невъзмутимо, сякаш това беше най-естественото нещо на света, и той почувства внезапно облекчение.
— Не. За обиск.
— Кога ще бъде изпълнена?
— Вече беше.
Тя си водеше бележки на компютъра, все така невъзмутимо.
— Днес?
— Да.
— У вас ли са документите?
— Не. Искам да кажа, дадоха ми някои неща, но ги оставих вкъщи. — Чак сега си даде сметка колко идиотски е постъпил. Къде изобщо ги беше сложил? Не знаеше. Спомняше си, че ги видя в ръката на Стърлинг. Това беше всичко.