— Знаете ли какво са търсили?
— Ъм… казаха, че търсят доказателства.
— Така, господине. Искам да кажа, дали са търсили наркотици, или прибори за приемането им, или…
— Снимки. И пари.
Тя продължаваше да пише, но лицето ѝ сякаш се изопна. Беше свикнала да се разправя със закононарушители, но не ѝ хареса думата снимки.
— Е, добре. И вашето име е?
— Изриъл Пайк.
Клавишите изтракаха още няколко пъти, после звукът секна и секретарката отново вдигна глава; в погледа ѝ се четеше смътен спомен.
— Вие ли бяхте този, който…
— Намери труповете на яхтата? Да.
Тя срещна погледа му и известно време го гледаше преценяващо, сякаш се опитваше да установи вината му, преди да го допусне до шефа си.
— Господин Гибънс е в съда днес — каза накрая, — така че ще му предам за вас, но ще ви се обади най-рано след няколко часа.
Върнах се на онзи остров само защото исках да помагам на хора в нужда, искаше да изкрещи той в лицето ѝ. Защо не предадеше това на господин Гибънс? Фактът, че не мога да кажа истината, не ме прави лъжец! Така му кажете!
Излезе на тротоара. Погледна нагоре по улицата, видя надписа „Пивоварна Рок Харбър“ и се зачуди дали Джен Салазар вече не идва насам. Тя искаше от него да се появи и да бъде видян, но какво точно имаше предвид? Просто да седи и да чака? Да си поръча бира?
Нямаше да му навреди да се смеси малко с хора.
20
Секира се страхуваше да излиза от къщата, но Лаймън успя да я убеди с напредването на деня.
— Виж — каза той, — ако стане беля, трябва да знаеш накъде да вървиш. Дошла си тук по тъмно. Не съм сигурен откъде, но не си могла да огледаш добре мястото, нали така?
Тя поклати глава.
— Е — каза той, — би било разумно да се ориентираш в обстановката.
Секира погледна стъпалата си и той отгатна какво си мисли. Бинтът и чорапите помагаха, но не чак дотам, че да тръгне по камъните.
— Чакай малко — каза Лаймън, — имам точно това, което ти трябва. — Щом тръгна към вратата, тялото ѝ се стегна. — Веднага се връщам — увери я той и когато тя го погледна подозрително, добави: — Секира, нали се разбрахме да ми имаш доверие?
Усмивката, толкова несъответстваща на изпълнените ѝ с тъга очи, отново пробяга по лицето ѝ, тя кимна и му направи знак с пръстите надолу: Хайде, заминавай. Лаймън бутна навън шперплатовата дъска и надникна през пролуката, без да бърза. Огледа се внимателно във всички посоки, не толкова защото се боеше да не бъде видян, колкото да я убеди, че е надежден съучастник. После се измъкна навън, тичешком прекоси двора, изкачи се по скалистия склон и се провря през боровете, закриващи къщата на Пърсел от неговата.
— Тате? — извика предпазливо той от верандата.
Беше обяд и баща му едва ли си беше у дома, но и преди се бе случвало да го изгонят от работа още сутринта, така че Лаймън беше нащрек, докато влизаше. Къщата беше празна. Качи се на горния етаж и за пръв път от месеци влезе в стаята на баща си. Тя вонеше на прокиснала бира и пот, тъжна миризма. Пластмасовият леген, в който държаха стари дрехи, беше под леглото и той го издърпа навън. Знаеше, че някои от нещата на майка му са още там, но му трябваха само ботушите ѝ за кал. Бяха гумени, до прасците, с дебели грайферни подметки. Повечето хора по крайбрежието на Мейн имаха такива. Преди да избяга, майката на Лаймън ги обуваше, когато го водеше да събират миди. Бяха хубави времена.
Докато вадеше ботушите от легена, намери шишенца с лекарства. Бяха като онези, които даваха в аптеките, само че нямаха етикети. В едното имаше кръгли сини таблетки, в другото — продълговати бели. Лаймън не помнеше да ги е виждал преди, но не беше и търсил. Нещата на майка му предизвикваха у него спомени, без които можеше да мине. Той грабна ботушите, но се спря. Сети се как Секира покриваше краката си с одеялото, как не обичаше да показва части от тялото си, доколкото бе възможно. Избута шишенцата с таблетки встрани и започна да рови из дрехите за нещо подходящо. Майка му беше по-висока от Секира, но не много. В известен смисъл двете си приличаха. Извади долнище на анцуг от мека синтетична материя и го натъпка в единия от ботушите, после бутна легена обратно под леглото. Не му беше приятно да рови из него. Дрехите миришеха на майка му, което му се струваше невъзможно, но беше истина, а там имаше и такива, които не искаше да си представя как е носила — бельо, сутиени. Гадост.
Беше почти до вратата, когато си даде сметка, че онова, което за него е гадост, би свършило работа на Секира. Лаймън ѝ бе купил чорапи, но за нищо на света не би пазарувал бельо за нея.