Въздъхна, върна се, измъкна легена изпод леглото и пъхна вътре ботушите. После го помъкна надолу по стълбите.
Отвън се спря и огледа двора. Неокосена трева; по-нататък море, пусто; повърхността му беше изпъстрена с шамандурите на капани за омари. Никакви следи от човешко присъствие. Секира бе избрала добро място за скривалище. Но от какво се криеше?
Кървави пари. Ти знаеш това. Знаеш също, че тя трябва да си тръгне, преди и двамата да сте загазили.
— Утре — прошепна той на себе си. Щеше да ѝ каже утре да си тръгне. Поне щеше да ѝ е дал ботуши, с които да ходи.
Пренесе пластмасовия леген през двора до къщата на Пърсел. Изкачи се на верандата и прошепна през шперплатовата дъска:
— Лаймън е.
Тя я отмести леко, погледна го изпод качулката на суичъра и се дръпна встрани. Отново беше стиснала брадвата. Лаймън си помисли, че вероятно не я пуска от ръката си, докато него го няма.
Той се шмугна през отвора и пусна пластмасовия леген на пода.
— Ето. Неща, които можеш да ползваш. Ботушите ще ти вършат работа да ходиш навън.
Тя се отпусна на коляно и бутна назад качулката, за да вижда добре. Тъмната ѝ коса падаше върху рамото, докато оглеждаше съдържанието на легена. Видя оранжевите шишенца с таблетки, но не им обърна особено внимание. Прерови дрехите, пръстите ѝ отначало се движеха бързо, после по-бавно, докато накрая се спря и вдигна глава към него; в очите ѝ се четеше въпрос.
— На майка ми са. — Тя изглеждаше загрижена, затова той добави бързо: — Нея я няма. Тръгна си преди много време. Никой няма да научи, че тези неща липсват.
Лицето ѝ се промени, но промяната беше дискретна, неуловима, както океанът променя цвета си в зависимост от слънчевата светлина — загрижеността остана, но вече от различен вид. Беше виждал този вид загриженост и по лицата на други хора. Учители, съседи, Дар в бакалията. Хора, които го съжаляваха.
— Не ме интересува дали ги искаш, или не — каза Лаймън. — Просто си помислих, че си напълно… — Махна към нея. — Както и да е — добави той, после се обърна, пристъпи към телескопа и насочи цялото си внимание към океанската шир.
Тя отиде в дъното на коридора и след няколко минути се върна, сложила ботушите, долнището на анцуга и тениска с емблемата на „Селтикс“ под суичъра. Ботушите ѝ стигаха почти до коленете, а долнището на анцуга, което бе натъпкала в тях, се разширяваше нагоре като старомоден брич. Изглеждаше толкова нелепо, че му идваше да се изсмее, но очите ѝ изразяваха благодарност, която го възпря.
— По-добре ли е така? — попита я той.
— По-добре.
— Е, хубаво. Сега можем ли да излезем навън?
Тя въздъхна.
— Баща ми ще се прибере скоро — каза той, — та няма да съм наблизо да те развеждам.
Когато излязоха, тя взе брадвата със себе си.
Имотът на Пърсел се намираше в подковообразна вдлъбнатина в склона на планината, с високи скали вляво и вдясно и отвесна каменна стена в средата. Само от задната част на парцела, отделен от къщата на Лаймън с редица борове, не се виждаше морето. Тук е като Аламо, помисли си той. Защитено отвсякъде. После си спомни какво се бе случило с обитателите на Аламо и му се прииска да се бе сетил за друг пример.
Тя крачеше зад него, леко накуцвайки, но с прилична скорост и той ѝ посочи местата, откъдето през стръмните зъбери се слизаше по-лесно до морския бряг, до заоблените камъни и огромните плоски скални плочи.
— Никой няма да те види тук, долу — каза той, сочейки полукръглата падинка околовръст. — Освен ако не слезе докъдето сме сега. — Помисли малко, после добави: — Или ако не дойде по вода, но точно тук не е удобно място за спиране с лодка.
Секира наблюдаваше големите плавни вълни, които се разбиваха в залива.
— При буря — каза Лаймън — тук става страшно. Водата се блъска в тези скали и изригва като гейзер.
— Има ли лодки?
— Не. Баща ми има малка надуваема „Зодиак“, но това е всичко. Днес е с нея.
Тя кимна и погледът ѝ беше тревожен, разбираше, че е попаднала в капан. Лаймън знаеше как се чувства. Той изпитваше същото всеки ден от живота си на Литъл Херинг.
— Обичаш ли да ловиш риба? — попита той.
Тя поклати глава.
— А да я ядеш?
Тя кимна.
Той се спусна с подскоци до една цепнатина в скалата, където беше скрил стара въдица, завита в найлон; беше я открил в друга изоставена къща на Литъл Херинг. Баща му го бе заварил в нея. Последва една твърде неприятна нощ.
Лаймън разви найлона и извади въдицата. Макарата беше стара, заяждаше и стържеше, но прътът беше добър и той бе сменил влакното с ново. На края на влакното беше вързана единична сребриста блесна. Понякога слагаше за стръв миди или пиявици, но в слънчев ден блесната беше достатъчна, за да подмами рибата. В ден като този.