— Ще ти уловя първите няколко.
Лаймън се извърна и я видя как пристъпва предпазливо по камъните, като на всеки няколко крачки се обръщаше, за да се убеди, че никой не я вижда отгоре.
— Гледай сега — каза той.
Заметна с въдицата и блесната описа висока лъскава дъга във въздуха; запрати я по-далече, отколкото бе необходимо, сякаш се опитваше да се отърси от притесненията си за тази жена.
Блесната беше потънала около три метра, когато усети първото изопване на влакното. Рязко и делово, а не закачливо като на сладководна риба. В океана всичко беше делово. Той повдигна върха на пръта и започна да навива влакното. Съпротивата му показваше, че се е хванала голяма риба, но какво пък, с всяка риба беше забавно.
Тя изскочи над водата сред взрив от проблясващи пръски и люспи, но после увисна безжизнено на кордата, сякаш примирена със съдбата си, и не оказа никаква съпротива, докато той не я издърпа на брега. Секира беше застанала на метър и половина от него на по-нисък камък. Сякаш се боеше от рибата, което се стори смешно на Лаймън.
Не я дразни, предупреди го добрият му ангел, но бързо загуби дебата с дяволчето в него. Той замахна с мятащата се риба към лицето ѝ.
Тя се наведе, закри главата си с ръце и му кресна нещо на френски — почти сигурно беше някоя ругатня. Лаймън се засмя, залюля рибата към себе си, улови я с лявата си ръка и с отработено движение откачи кукичката от устата ѝ. Секира го погледна от долу нагоре, все още вдигнала ръце над главата си, и видя, че той се смее.
— Не е забавно.
Но устата ѝ вече се бе извила в едва забележима усмивка. Ухилен, Лаймън замахна, сякаш за да запрати рибата по нея. Тя му се закани с юмрук, но усмивката остана на лицето ѝ и той си каза: Невъзможно е да е сторила зло някому. Просто няма как. Пусна рибата обратно във водата и ѝ подаде въдицата.
— Опитай ти.
— Не.
— Хайде де!
Секира въздъхна и пое въдицата от ръката му. Той скочи на нейния камък, за да ѝ покаже как се ползва макарата. При първия опит тя не отпусна правилно влакното, блесната изплющя като камшик във въздуха и се изстреля обратно към тях заедно с кукичката; те се наведоха едновременно, за да я избегнат. При втория опит се справи успешно, запрати блесната в морето, после го погледна въпросително.
— Остави я да потъне. Тя блести във водата. А те обичат блясъка.
Още щом завъртя ръчката на макарата, за да обърне водача, влакното се изпъна и върхът на пръта затанцува над водата. Този път тя не го погледна за напътствия; инстинктите ѝ заработиха и тя подръпна пръта, за да захване рибата.
— Супер! — извика Лаймън. — Хвана я! Сега навий влакното, за да я изтеглиш.
Тя докара рибата почти до скалата; прътът се бе прегънал надве. Лаймън се пресегна, хвана влакното и издърпа рибата на брега; мокрото ѝ тяло лъщеше на слънцето. Имаше ясно очертана странична линия от устата до опашката; беше зеленикавочерна на гърба и опушено кафява на корема. Не беше красива като пъстървата, но за Лаймън всяка риба на слънце беше красива посвоему.
— Знаеш ли какъв вид е? — попита я.
— Да. Казва се По-голяма-от-твоята-риба.
Той толкова се изненада, че извърна глава към нея и видя смеха в очите ѝ. Тя го дразнеше.
— Не много по-голяма.
— И все пак…
Лаймън кимна с неохота.
— Е, може би е малко по-хубава от моята. Искаш ли да я подържиш?
Тя стисна гнусливо устни и поклати глава; Лаймън се усмихна, коленичи и се залови да откача кукичката. Беше дълбоко забита в челюстта на рибата. Откачи я с лекота, но по камъка пръснаха капки кръв и той видя промяната в очите на жената. Вече не ѝ беше забавно, на лицето ѝ беше изписана тъга.
— Всичко е наред — каза Лаймън. — Ще се оправи.
Хвърли рибата в морето и пусна влакното с блесната, която иззвънтя по камъните. Беше готова за поредното замятане.
— Добро начало — каза той. — Опитай пак.
Усети зад гърба си движение, видя с периферното си зрение сянка и когато се извърна да я погледне, тя седеше на скалата, сякаш краката ѝ се бяха подкосили.
— Не се тревожи — каза ѝ той. — Не си я наранила много.
Тя гледаше нещо зад него; проследи погледа ѝ и видя рубинените капки прясна кръв, опръскали бледия камък.
— Ще се оправи, гарантирам — започна пак Лаймън, но тогава разбра, че тя не мисли за рибата. Видът на кръвта бе събудил у нея спомени или страх, или и двете. — Откъде си дошла? — попита я той против волята си.