Тя извърна поглед от него към морето. Качулката ѝ се беше смъкнала назад и вятърът развяваше косата ѝ. Изобщо не е възрастна, помисли си Лаймън. Беше между момиче и жена, може би на деветнайсет, на двайсет? Той не можеше да каже.
— Секира? Какво се е случило с теб? Как си дошла тук? Защо си…
Тя отново обърна лице към него.
— Не, Лай-мен, не ме питай. Моля те.
— На никого няма да кажа. Заклевам се.
Тя постави показалец на устните си и поклати глава.
Отново го обзе усещане за безсилие, подхранвано от любопитство и страх.
— Нямаш ми доверие? Това са глупости! Донесох ти храна, купих ти чорапи!
Последните му думи, изречени на висок тон, я накараха да вдигне за миг поглед към скалния корниз над тях, за да провери дали не е привлякъл нечие внимание.
— Няма кой да чуе — каза намусено той. — Тук не идва никой. Освен баща ми.
— Той гаден ли е? — попита тя; гласът ѝ със силен акцент беше нежен по начин, който Лаймън обичаше и мразеше едновременно. Напомняше му за гласа на майка му, или поне за тона ѝ.
— Да — каза тихо. — Гаден е. Но не ходи много из острова. Няма да го видиш. — После внезапно я попита: — Колко време ще останеш тук?
Тя не отговори. Стоеше, загледана в безкрайната морска шир, сякаш въпросът ѝ тежеше. Лаймън нямаше представа как се е озовала тук, но беше сигурен, че не планира да си тръгне скоро.
— Не е нужно да бързаш — каза той. — Аз няма да кажа на никого, а тук не се появяват хора.
— Може да се появят — каза предпазливо тя. Погледна го и отметна с длан косата от очите си; лицето ѝ беше мрачно. — Ако някой дойде, ти се скрий.
— Казах ти, можеш да ми имаш доверие.
— Не! Ще се скриеш! Може да те наранят.
Изведнъж вятърът му се стори леден, макар слънцето да беше още високо и да грееше ярко.
— Защо? — попита той. — Защо да ме наранят?
— Това са лоши хора — каза Секира.
— Защо те търсят?
Известно време тя мълча. Накрая му отговори:
— Ако ме намерят, ще ме убият. Видиш ли ги да идват, веднага се скрий.
— Добре. Но първо ще ти кажа, че са тук. Ще те предупредя.
Тя решително поклати глава.
— Не! Ще се скриеш, Лай-мен. Бързо.
В този момент той се изплаши за себе си, но най-вече за нея. Не беше толкова по-голяма от него, освен това беше ранена и бягаше от лоши хора. Това бяха нещата, които Лаймън разбираше прекрасно. Откъдето и да бе дошла, каквото и да бе сторила, той беше сигурен, че Секира има нужда от приятел.
В този момент гласът на баща му разцепи въздуха:
— Лаймън! Къде си? Качи се веднага тук!
21
Секира приклекна, озъртайки се във всички посоки с обезумял поглед. Нямаше накъде да бягат, но бяха под нивото на двора, невидими за когото и за било, освен ако не застанеше директно над тях.
— Не може да те види — прошепна Лаймън. — Стой неподвижно.
Какво правеше баща му вкъщи? Отново ли го бяха изгонили от работа? От временна работа срещу пари в брой? Но това нямаше значение. Важното беше, че се е върнал.
— Лаймън! Хей, приятел! Къде си се скрил?
Хей, приятел? Той никога не го бе наричал приятел. Тази фалшива дружелюбност го уплаши повече, отколкото ако баща му беше гневен.
— Покажи се, драги! Един полицай е дошъл да те види.
Лаймън и Секира се спогледаха и той видя как мускулите на тялото ѝ се стегнаха, как извърна очи към морето, сякаш обмисляше дали да не скочи. Тук дъното беше коварно, с назъбени скали и опасността да си строши краката или дори гръбнака далеч надвишаваше шанса да остане жива в ледената вода. И въпреки това тя си го бе помислила. Той съзнаваше, че Секира е в беда, но до този момент не бе оценил пълния размер на отчаянието ѝ.
— Ако останеш тук, ще ги накарам да се махнат — прошепна той. — Не скачай! Ще загинеш. Ще ги подмамя да влезем у нас. Когато всички сме вътре, ти изтичай обратно към къщата. Чу ли? Тичай.
Един безкраен миг тя се взираше изпитателно в очите му, преценявайки до каква степен може да му се довери. Лаймън знаеше, че претегля възможностите си: да направи един практически самоубийствен скок или да повярва, че той ще изпълни обещанието си.
— Не мърдай оттук — каза ѝ и се закатери нагоре, за да не ѝ остави избор.
— Лаймън!
— Идвам! — провикна се той, изкатери се до ръба на скалата и се издърпа с ръце върху нея.
Още щом стъпи на земята, видя през двора тяхната къща и баща си, застанал на стъпалата към верандата до един по-дребен, но жилав мъж с черно яке. Помощник-шериф Стърлинг Пайк. Хазяинът им. Това го изпълни с нов ужас, защото Пайк притежаваше и къщата на стария Пърсел. Притежаваше целия остров, и точка. С всичките четири къщи на него. Всичките бяха празни, докато не даде едната под наем на Кори същата пролет. Никога не идваше насам, но ето че днес беше тук. Дали не искаше да огледа имотите си?