Лаймън прекоси тичешком двора, провря се между боровете и стигна до верандата.
— Къде ходиш, за бога? — попита баща му, лишавайки се не без усилие от обичайната ругатня.
— Ловях риба на скалите. Дойдох веднага щом те чух. Мислех, че си на работа.
Кори се ухили насилено, после се извърна към Стърлинг Пайк и въздъхна, сякаш казваше: „Деца, какво да ги правиш“, като някой татко от сапунен сериал.
— Трябва да се връщам на работа, но шерифът иска да говори с теб.
С мен? Лаймън усети стомашния сок да се качва в гърлото му. Полицай искаше да говори с него. Това можеше да значи само едно: Дар го бе издала за кървавите пари. Беше забелязала петната и беше позвънила в полицията.
— Как си, синко? — попита го Стърлинг Пайк. Гласът му беше топъл, но очите му издаваха ледената дистанцираност на човек, очакващ да чуе лъжа.
— Добре.
— Добре, господине — поправи го баща му.
Лаймън се опита да си припомни кога баща му се е обръщал към някого с господине. Сети се за три случая, като и трите бяха при разговор с полицай.
— Можеш да ми викаш Стърлинг. Щом живееш на моя остров, си мой приятел.
Лаймън си помисли: ако се налага да казваш на някого, че си негов приятел, най-вероятно не си.
— Работя по едно разследване, за което съм сигурен, че си чувал. — Стърлинг погледна Лаймън с ледените си очи. — Убийствата на яхтата. В течение ли си, синко?
Убийствата на яхтата. Думите рикошираха като топки за билярд в черепната кутия на Лаймън. Беше попитал Секира какво е направила и знаеше, че може да е било нещо лошо, но да убие някого? Не. Не го вярваше.
Наистина ли?
— Отговори на човека, Лаймън! — каза троснато баща му.
— Ъъъ, не. Искам да кажа, не съм в течение… Видях всички ония хеликоптери, но нямах представа какво правят.
— По дяволите, момче, с никого ли не приказваш? — каза баща му. — Хората само за това говорят. Къде си бил през цялото време?
Криех се от теб, помисли си Лаймън. Както винаги.
— Не знаех, че е имало… убити.
— Има, мамка му, и още как! — извика Кори и тъмните му очи проблеснаха. — Петнайсет човека. Трупове навсякъде.
— Не е точно така — каза Стърлинг Пайк, едва сдържайки презрението си. — Убитите са седем. Това е трагедия, но ми се струва, че се е раздула, което не ни е нужно.
— Седем ли? — каза Кори. — Лари Толанд разправя, че били петнайсет. Такъв си е Лари. Също като цените му, всичко умножено по две.
Той се изсмя гръмогласно. Стърлинг се поусмихна. Лаймън използва възможността да погледне крадешком към скалния ръб над скривалището на Секира. Не я видя.
— Убитите — каза той… — заклани ли са били? Накълцани на парчета?
Баща му и Стърлинг се облещиха едновременно насреща му.
— Накълцани? — повтори като ехо баща му. — Мамка му, я по-добре си стой вкъщи и не говори с хора. Накълцани… — Той поклати глава.
Лаймън навлажни устни. Опита отново:
— Е, добре, как…
— Били са застреляни, естествено — сопна се Кори, сякаш това се подразбираше. — На някого му е причерняло и е опаткал някакви богаташи, всичко било в кръв. — Обърна се към Стърлинг: — Аз така и не разбрах какво правиш в дома ми и защо питаш за сина ми. Нищо не сме чули. Да ме вземеш от работа ми струва пари. Не мога да ти плащам наема, ако на мен не ми платят.
— Имам няколко прости въпроса. Може ли?
Докато Стърлинг Пайк казваше това, гледаше към Лаймън. Беше висок мъж, който през цялото време изглеждаше леко наведен напред, сякаш надвесен над събеседника си.
— Може ли да си налея чаша вода? — попита Лаймън.
— Не ти трябва никаква вода, по дяволите — каза баща му.
— Нека си налее — каза Стърлинг.
— Благодаря. — Лаймън отвори входната врата, като се молеше двамата мъже да го последват в къщата.
Както и стана.
Той отиде до мивката, наля си чаша вода и бързо я изпи до половината, което не беше лесно, защото сърцето му блъскаше като чук, а стомахът му се бе свил на топка. Избърса устата си с опакото на ръката и се обърна към помощник-шерифа.
— Познаваш ли човек на име Изриъл Пайк? — попита Стърлинг. — Същата фамилия като моята, но не си мисли, че съм тук от семеен интерес. Той не ми е никакъв.