— И ти си ги въоръжил.
Изриъл я гледаше, опитвайки се да измисли обяснение. Да ѝ опише какво е усетил, докато им говореше, виждаше страха им и се сблъскваше с мълчанието им. Уверенията му, че познава едно добро ченге, ги бяха накарали да се изсмеят на глас, сякаш е безнадежден глупак. Искаше да ѝ опише как се е почувствал, когато онази, представила се като Мари, му каза, че ако наистина го е грижа за тяхната безопасност, ще им даде оръжия.
— Ти си ги въоръжил — повтори Салазар, сякаш самите думи бяха неразбираеми за нея.
— Казах си… за самозащита. Не съм очаквал да ги използват. Никога не съм си представял такова нещо.
— Дал си им пистолети и не си ми казал.
— Кога да ти кажа? В полицейския участък ли? Когато дойде в дома ми със Стърлинг? Нямам телефон, нямам как да ти съобщя каквото и да било, ако не се срещнем лично, а когато се качих на яхтата онази сутрин… беше вече късно.
— Да. Било е късно.
Салазар свали слънчевите си очила. В очите ѝ не бе останало нищо от ястребовия поглед. Бяха очи на сърна, застанала на осевата линия на шосе между бясно движещи се коли.
— Ако тези пистолети бяха попаднали в ръцете на полицията, сега щеше да си в затвора.
— Досетих се.
— Когато отиде на яхтата онази сутрин, не ги ли видя?
— Видях много трупове, но не и пистолети.
Тя прекара длани по очите си, после захапа върховете на пръстите си като дете, което се насилва да запази спокойствие или мълчание, или и двете.
— Дали са го направили те? — попита тя. — Дали са били в състояние да убият седем мъже?
Изриъл беше вперил поглед в релсите, водещи към морето.
— Някой го е направил.
— Може да е имало свидетели. Ние не знаем.
— Аз не съм свидетел, нито убиец. Но ти не можеш да докажеш това. И аз не мога да го докажа.
Тя поклати глава и Изриъл имаше усещането, че се намира в центъра на мерника на снайперска пушка.
— Можеш ли да ме опазиш чист? — попита той.
— Не знам. — Тя срещна погледа му. — Ще се опитам. Но при тази ситуация не знам.
Беше негов ред да кимне. Двамата бяха споделяли тайни и мълчание от самото начало и той бе осъзнал и рисковете, и наградата. И двамата ги бяха осъзнали. Той знаеше, че ако го хванат, че ѝ помага, ще го убият. Но ѝ беше повярвал. И още ѝ вярваше. Само че, както сама му бе казала в началото на разходката им, светът се беше променил.
Втора част
Перфектен план
24
Първия път, когато Джен Салазар посети Изриъл Пайк в затвора, тя му каза, че идва във връзка с моторницата на баща му.
— Защо не я продадете? — попита го тогава. — Тя няма стойност за вас като инвестиция. Като семейна реликва ли я пазите?
Бяха сами в залата за свиждания. Салазар беше със синя униформа, Изриъл — с оранжева.
— Не виждам какво значение има наследството ми за следовател от отдел „Тежки престъпления“ — отвърна той.
— Не виждате? — попита го тя с най-ледено предизвикателния глас, който някога бе чувал.
В този миг Изриъл за пръв път изпита страх от нея. Не защото го заплашваше с нещо по линия на закона, а заради начина, по който изстреля въпроса си — с мрачен поглед, стегната челюст и равен, нетрепващ глас.
Не виждате?
— Откъде сте? — попита я той.
— От Рокланд.
— Искам да кажа, къде сте родена? Акцентът ви не е местен.
— Сигурно имате предвид липсата на акцент.
— Ще отговорите ли на въпроса ми?
— От Флорида съм. Сега живея в Мейн. Значката и пистолетът ми са зачислени от този щат. Това отговаря ли на въпроса ви?
Той я наблюдаваше, питайки се как, за бога, е стигнала до Салвейшън Пойнт и някаква отдавна неупотребявана лодка.
— Търсите да си купите моторна лодка? Да оставите полицейския живот, да си намерите някакво тихо местенце и да се отдадете на риболов?
— Увъртате, господин Пайк. Защо?
Тогава Изриъл замълча. Не спря напълно да реагира на въпросите ѝ, но отговаряше лаконично. „Нямам какво да ти кажа. Парите са си мои“ — такива неща. Тя дълго го гледа втренчено, после стана и си тръгна, без да каже дума повече. А той се върна в килията си и седна на студения под, облегнат с гръб на леглото, като се питаше кой ли е разговарял с нея и какво ли ѝ е наговорил.
Тази нощ Изриъл не можа да заспи.
Минаха три седмици и тя дойде отново. Той си помисли дали да не откаже да се вижда с нея, или да поиска обяснение за посещението ѝ, но вече му се струваше, че разбира причината. Беше нещо в начина, по който го погледна, преди да каже: „Не виждате?“. Езикът на тялото ѝ му бе казал истината в този момент. Разкрил бе силата на яростта ѝ, личния ѝ интерес да задава тези въпроси. Опитала се бе да скрие това от него и почти бе успяла. Почти. Той си спомняше мрачната искра в очите ѝ, потрепването на стегнатия мускул на челюстта, затова се върна в стаята за свиждания и отново седна насреща ѝ. Този път тя не беше с униформа. Облечена беше с тениска и износено кожено яке, без грим, недоспала.