— Харчиш много пари — каза му, — за да поддържаш една лодка, която бездейства.
— Какво те е прихванало, по дяволите, та идваш тук да ми досаждаш отново? Няма ли навън хора, които се нуждаят от помощта на полицията?
Беше грешка, че зададе този въпрос. Лицето ѝ се промени и Изриъл видя това, а тя разбра, че го е видял. За пръв път между тях протичаше комуникация. Започнаха да се разбират — не с думи, а с един-единствен разменен миг на действие и реакция, на безмълвен призив и отклик, при които всеки научи по нещо за другия.
— Намерението ми е да помагам — каза тя. — Не се безпокой за това.
— Радвам се да го чуя. Не съм сигурен обаче как с идването си дотук ще постигнеш това.
— Аз съм любознателна жена. Ничията зона е затворена. Там няма повече нужда от голяма, бърза моторница. Защо я пазиш?
— Ами тук не ме притискат срокове.
— Глупости. Имаш подробни планове какво да правиш с тази лодка.
— Все някога ще изляза. Ще е добре да я имам подръка.
— Още пет години.
— Както казах, все някога.
— Не я ли искаш по-скоро?
Той не отговори. Усещаше погледа ѝ върху себе си.
— Защо го уби? — попита тя.
— Кого?
И сам не разбра защо избра този идиотски отговор освен като израз на фалшива закоравялост, каквато се придобива в затвора: никога не отговаряй откровено на зададен въпрос, нямай доверие никому. Сякаш недоверчивостта беше определяща черта на коравия мъж, докато истината беше диаметрално противоположна.
— Защо? — попита отново тя.
— Имах кофти ден.
— Това ли е причината? Кофти ден?
— Ами да.
— Не мисля, че е това.
— Какво знаеш ти по въпроса?
Очите ѝ, два обсидиана, бяха приковани в неговите, когато каза:
— Как ще реагираш, ако ти кажа, че съм била на тази лодка?
И тогава той вече знаеше. Тогава я разбра. Изведнъж се почувства носен по течението и уловен в капан, неспособен да извърне очи от нейните. Не беше сигурен колко време продължи мълчанието помежду им. Стори му се колкото цял човешки живот.
— Свършил си едно добро дело — каза накрая тя. — Но не си решил проблема. Следиш ли ми мисълта?
— Нищо не мога да направя по въпроса — каза той. — Не и оттук.
— Може би не — каза Салазар. — Но не е речено, че трябва да останеш още дълго тук.
Ръцете му бяха свити в юмруци и ноктите му оставяха отпечатъци с формата на полумесец върху дланите.
„Свършил си едно добро дело“, каза жената, която се бе качвала на лодката на баща му.
— Бях на четиринайсет — каза му тогава.
Той усети ледена тръпка да преминава от черепа му надолу по гръбнака, сякаш го бяха налазили паяци, а в мозъка му се мятаха змийски езици. Кожата му изстина, докато кръвта му кипеше; кокалчетата на ръцете го заболяха от стискане на юмруци.
— Какво искаш от мен? — попита той.
Какво друго би могла да иска от него освен това, което вече бе извършил? Бе отнел живота на баща си; бе жертвал собствения си живот, за да се озове на това ужасно място. Нищо повече не бе в състояние да даде.
— Да ми помогнеш да го изгоря.
— Какво да изгориш?
— Острова. Всички тях.
— Кои всички?
— Хората, с които работеше. Не го вършеше сам. Би трябвало да го знаеш. Със сигурност познаваш чичо си.
Това разкритие, изречено с категоричен тон, го обърка, накара го да се чувства, сякаш нищо не е направил. Не беше справедливо. Той бе пожертвал себе си.
— Не мога да ги избия до крак, за да ти направя услуга — каза той.
Тогава тя му се усмихна. Беше ужасна усмивка, устните ѝ се разтвориха като врата към ада. За пръв път от години Изриъл Пайк не се чувстваше сам. Някой бе споделил тайните му.
— Няма да тръгнем по този път — каза му тя. — Вече не.
Той не отговори. Думите ѝ още кънтяха в съзнанието му: „Свършил си едно добро дело“, както и „Бях на четиринайсет“. Не смееше да си поеме дъх. Чувстваше се притиснат по начин, който не бе изпитвал от първия си ден в килията.
Джен Салазар се наведе към него. Косата ѝ падаше над лицето и тя изрече с нисък глас: