— Ако ми кажеш да си тръгна веднага, ще си тръгна и няма да ме видиш повече. Обещавам ти.
Той ѝ вярваше. От него се искаше само да ѝ каже да си ходи. Да остави миналото в миналото. Навлажни устни, но не каза нищо.
Тя го наблюдаваше с онзи страничен поглед, който вече му бе познат, поглед на ястреб или орел. На някаква хищна птица, която, носена от въздушните течения, чака сгодния момент да се спусне отгоре с шеметна скорост и настървеност.
— Салвейшън Пойнт — каза тя. — Що за име на място като това? Какво спасение предлага то?
— Не обвинявай мястото. Островът е бил там и преди злото да го превземе.
— Откъде знаеш?
Той си помисли за нещата, които би могъл да ѝ разкаже — че дядо му е бил добър човек, че баща му не бе извършил нищо нередно, докато не затвориха Ничията зона и не превърнаха в пустош хиляда квадратни мили, идеални за риболов; че първото престъпление не е било толкова страшно, колкото второто, а второто — колкото третото. Баща му искрено бе вярвал, че ако се отърве от втората ипотека и плаща здравна осигуровка, всичко в семейната динамика би се развило по много различен начин. Искаше да ѝ обясни всичко това.
Но…
„Бях на четиринайсет“, беше му казала Джен Салазар.
— Сега е лошо място — призна накрая той и това ѝ бе достатъчно. Беше доволна от него. За пръв път ѝ бе доставил удоволствие и знаеше, че би искал да си заслужи същата реакция още веднъж.
— Ще го кажа още веднъж, за последно. Може би ще успея да те изкарам предсрочно оттук.
Свободата беше страхотна стръв, но Изриъл си помисли, че би било добре да я подмине, за да не се закачи на куката, скрита в нея.
Още пет години, мислеше си той. Повече от хиляда и осемстотин сутрини ще се събуждам в килия.
— Чувам, че си се записал в курс по фотография — каза Салазар. — И си бил доста талантлив.
Изриъл кимна.
— Мога да използвам това твое умение. Някой, който е живял на острова и е познат на местните, с фотоапарат в ръка. Мисля, че това може много да ми помогне.
Той вече клатеше глава.
— Ако ти трябва информатор, върви да търсиш другаде.
— Не ми трябва информатор. Трябва ми честен човек, който живее на острова.
— Значи просто си живея там и съм честен. Само това?
— Може би и още нещо.
— Ето на.
— Става дума да се върши добро. Мисля, че то има значение за теб. Мисля също, че това е една от причините да си тук сега.
— Знаеш ли какво? — каза ѝ той. — Защо не ме използваш за нещо друго? Избери място, което да не е Салвейшън Пойнт, и ми направи същата оферта да ме изкараш предсрочно оттук.
Тя поклати глава.
— В такъв случай не съм навит.
— Защо?
— Защото нямам доверие на хората на този остров.
Салазар отново се усмихна. Вратата към ада.
— Чудесна новина — каза тя. — Аз също им нямам.
25
Комисията по предсрочното освобождаване придвижи случая му по ускорената процедура.
Разпределиха го в магазина към щатския затвор на Мейн в Саут Томастън. Там се продаваха стоки, произведени в дърводелската работилница на затвора — от прости дъски за рязане през богато орнаментирани дървени корабчета в бутилки, та до мебели. Изриъл обичаше дърводелската работилница, защото звуците и миризмите му напомняха за работилницата на дядо му. Липсваха му само димът от пури и историите за мореплаватели.
Магазинът, в който се продаваха дърводелските стоки, се намираше на главната улица в градчето, която беше част от шосе №1. Самият магазин се падаше от източната ѝ страна, а складът и товарната рампа — от западната. Туристите обичаха това място с неговите подложки за чаши, стенни часовници, дървени шезлонги — всичко това издялано от истински затворници, колко романтично! Магазинът беше само на десет минути пеша от дома на Салазар и тя идваше често, за да си побъбри със затворниците. Всички те я познаваха по име. Никой не се изненада, когато един ден тя дойде и каза на надзирателя, който беше и управител на магазина, че иска да заведе Изриъл Пайк на обяд, за да обсъдят бъдещето му. Тя провеждаше беседи с всички преди освобождаването им.
С Изриъл разговорът премина различно.
— Трябва да ми се довериш — каза тя. — Това означава, че трябва да разбереш историята ми. Не са много хората, които я знаят. Нито в участъка, нито на улицата. Това ми е важно, нали разбираш?
— Разбирам.
Беше родена във Флорида, някъде около Маями; самата тя не знаеше точно къде, освен че не е било в болница и че от всички, присъствали на раждането ѝ, не е останал нито един. Баща ѝ напуснал майка ѝ, когато му съобщила, че е бременна. През повечето време я гледала някаква баба, макар Салазар да не можеше да каже със сигурност дали са били кръвни роднини. Майка ѝ избягала, бабата починала и я поела една нейна леля. В дома се говорело главно на испански. Понякога Салазар ходела на училище, понякога не. После и лелята починала и останали само тя и съпругът, когото тя наричаше свой чичо, за да не усложнява нещата. Чичото работел на доковете в Маями и започнал да си кани повече приятели вкъщи, да се заседяват до късно и да пият бира. Тя си мислела да избяга. Не го направила. Къде щяла да отиде?