— Вече бях в нещо като мъгла — каза Салазар. — От шока, разбира се, но и таблетките почваха да действат. Лекарството, което ми бяха дали. Сякаш ги виждах през стъкло. Последното нещо, което ми каза мъжът с костюма, бе да стоя далече от наркотиците. После помня, че излизах от полицейския участък, а баща ти ми казваше, че ще ме заведе в къщата си, ако не му създавам проблеми. Ако се държа прилично, ще ме отведе у дома. Просто да се държа прилично. Аз се опитах.
Изриъл затвори очи и обърса устата си с длан.
— И после какво стана? — попита той, без да отваря очи.
Чарли Пайк я бе завел на лодката си и оттам я бе закарал на друг плавателен съд — нещо като товарен кораб без екипаж, кораб призрак с работещ двигател, от който палубата се тресяла, а въздухът бил изпълнен с отровен дим. На кораба ги чакали още трима мъже, може би четирима. Салазар не можеше да каже със сигурност, понеже през по-голямата част от пътуването била в безсъзнание.
Следващата им спирка бил някакъв товарен кей в Канада. Там я качили на камион и вече не била сама. В каросерията имало още момичета.
Била на четиринайсет, когато избягала от похитителите си, и на четиринайсет, когато им била върната.
При второто си бягство била вече на шестнайсет. Това се случило в Калгари, където непознат мъж на име Бернардо Томас я хранел в устата с овесена каша и избил с дулото на ловната си пушка зъбите на мъжа, който дошъл да я търси, представяйки се за неин пастрок.
Бернардо Томас я отвел в приют, стопанисван от йезуитски свещеници. На няколко пъти при нея идвали полицаи и се опитвали да я разпитат. Тя не им казала нищо. Което не ги изненадало — вече познавали и други като нея.
— Чудиш се защо не им разправих цялата си история? — попита тя, докато стояха облегнати на товарната рампа в Саут Томастън, а италианските сандвичи от пазарчето на същата улица лежаха недокоснати между тях. Обедна почивка.
Изриъл поклати глава.
— Не? Защо? — изненада се Салазар.
— Защото разбирам. Вече веднъж си опитала. И те са те предали. Направила си оценка на риска, основана на личен опит.
— Оценка на риска, основана на личен опит. Това беше добро. Да, направих оценка на риска. Не бях виждала от близо две години място, което да ми прилича на дом, а единственият мъж, който се бе отнасял към мен като към човешко същество, беше същият, който ми напомняше всеки ден, че ще ме убие, ако си тръгна или му причиня неприятности. В единствения случай, в който бях казала истината преди, не бях постигнала нищо. И знаеш ли какво им казах? Че съм вземала прекалено много наркотици. Защото си спомних за онзи тип с костюма в деня, когато бях плувала до брега в ледената вода, онзи, който ми каза да стоя далече от наркотиците, докато баща ти ме извеждаше през вратата. Следващия път, когато разговарях с ченге, му казах, че оттам идват всичките ми беди. От наркотиците. И ми се получи по-добре.
Тя останала известно време в приюта, после била дадена в приемно семейство. Приемната ѝ майка била учителка, приемният ѝ баща — каменоделец. Собствената им дъщеря била убита от пиян шофьор, когато била на четиринайсет. Фамилното им име било Рос, но те ѝ казали, че може да ползва каквото име си хареса. Тя запазила своето. Не искала да се прави на друга. Само леко изменила собственото си име, от Дженифър станала Джен. Харесвала как звучи.
— Звънко и уверено — каза му тя. — Пък и вече не се чувствах като Дженифър. Струваше ми се мекушаво име.
А тя вече притежавала онази твърдост, която се развива след години на ужасни травми; искала да запази онова, което ще ѝ върши работа, и да унищожи останалото. Защото имала цел. Да бъде закрилник — някой, когото самата тя никога не била имала.
Приемните ѝ родители се преместили да живеят в Пенсилвания. Водили я известно време на психолог. Завършила колеж, после полицейската академия, после си намерила работа във Флорида. Искала отново да види палмите, да усети топлия вятър по лицето си. Възнамерявала да се задържи там, но когато оставала насаме със себе си, си спомняла за плуването в ледената вода някъде край брега на Мейн. Спомняла си за острова.
— Готов ли си да чуеш кое е най-смахнатото в цялата история? — попита тя, докато ронеше трохи от неначенатия си сандвич. — Запазила бях много хубав спомен от самия остров. Защото за един миг, когато стигнах до него, ми се стори като убежище. Като спасение.