— Салвейшън — каза той. — Спасение. Оправдал е името си. Поне за момент.
— Когато, трепереща от студ, излязох от водата на скалите, които раздираха кожата ми… спомням си, че си помислих: това е най-красивото място, което някога съм виждала.
— Кое те накара да се върнеш?
— Една снимка в календар.
— Сериозно ли говориш?
— Да. Една пробационна служителка, която познавах, бе идвала в Бар Харбър. Върна се, влюбена в това място, закачи календара на стената и аз си казах: Това тук ми е познато. Тя се шегуваше с мейнските акценти. Спомних си акцента на баща ти. Как не можеше да произнесе името си. Кой, по дяволите, дава на детето си име с „р“ в него, ако никой не може да каже „р“?
— Чарли Пайк — каза Изриъл и Джен Салазар се изсмя мрачно.
— Ето, виждаш ли!
— И ти се върна да го търсиш?
Тя поклати глава.
— Върнах се, колкото и странно да ти прозвучи, заради онзи хубав спомен, не заради лошите. Върнах се, понеже във Флорида се измъчвах. Борех се със себе си, нали разбираш, и по някаква тъжна, изкривена причина си спомнях усещането при излизането от водата на онази скала. Всичко на онова място беше гадно, направено да причинява болка, ледената вода и острите камъни бяха болка в най-чист вид, и въпреки това то ме караше да се чувствам толкова добре. Защото бях успяла да избягам. Да оцелея. Спомням си вкуса на въздуха. Спомням си допира на одеялото до кожата ми, когато един добър човек, един честен човек ме уви с него. Беше грубо като конски чул, но това беше най-приятното усещане, което бях изпитвала в живота си.
Тя отчупи залъче хляб и го хвърли в канавката; и двамата видяха как една чайка се спусна да го вземе. Почивката на Изриъл беше изтекла, но шефовете нямаше да му кажат нищо, защото беше с полицай. Тя му прави инструктаж, мислеха си те. Подготвя го за живота като предсрочно освободен.
— Първата ми работа тук беше в Брънзуик. Хареса ми. Симпатични хора. В свободното си време ходех по островите. Бяха толкова много! В Мейн имало над сто населени острова, това ме изуми. Продължавах да търся верния остров. Бях на Салвейшън Пойнт пет-шест пъти, без да го позная, без да съм сигурна, че е той. Тези острови си приличат много. Салвейшън Пойнт ми хареса. Там се запознах с добри хора.
— Как откри баща ми? — попита той.
Последната дума се откъсна от устните му като жертвен дар, като нещо, което Салазар имаше нужда да чуе. Тя обаче не реагира.
— Чрез вестника. На остров Вайнълхейвън бе станало убийство и репортерката каза, че това бил първият такъв случай, откакто Чарли Паркър бил убит от сина си на Салвейшън Пойнт; имаше и снимка на баща ти. Веднага го познах.
— Но не предположи, че може да съм като него. Защо?
— Защото си го мразил — каза Джен Салазар, без да отделя очи от неговите.
— Как го разбра?
— Всички така разправяха. Те харесваха баща ти, разбира се.
Той кимна.
— Освен онази жена в бакалията.
— Дар.
— Същата. Увери ме, че няма да предизвикваш проблеми, ако се върнеш. Каза, че местните хора не изпитвали никакво уважение към теб, но много уважавали баща ти. Стана ми любопитно какво има предвид.
— Тя го познаваше — каза Изриъл. — Познаваше и мен. Ние сме роднини. Нашите баби са сестри, което я прави моя братовчедка.
— От нея разбрах, че си се отклонил от правия път и си се отдал на пиене и дрога.
Той кимна.
— Всичко това е вярно.
— А кое не е вярно? — каза Салазар. — Защото ти пазиш тайни, приятелю. Видях го още първия път, когато те посетих.
Той замълча.
— Помисли си само какво ти доверих досега — каза тя. — Сериозно си помисли за това, Пайк.
Той си помисли и тогава за пръв път през живота си каза истината за убийството на баща си.
26
Нещата, които се разправяха за проблемите му с алкохола и дрогата, не бяха лъжи и клевети. Бяха самата истина, увери той Салазар.
— Онова, което не беше истина или което останалият свят не разбираше, беше историята около последното ми лято на острова. Всички си мислеха, че баща ми иска да използва това време, за да ме вкара в пътя. Да ме спаси. И бяха прави донякъде.
— Ти му даваше последен шанс, така ли?
— Опитвах се. Мислех си, че ако му припомня как се е научил да лови риба… ако му припомня за дядо ми, може би ще открие нещо, което е носил в себе си и то не е било напълно покварено, и…
Млъкна, понеже не намери думите, за да поясни онова, което според него всички трябваше да разбират: че не бива нито да погребваш миналото, нито да го идеализираш, защото всеки от двата подхода отравя душата ти. Нужно бе да се обръщаш към миналото с ясен поглед и спокойно сърце. Да се надяваш, че човекът, когото си мразил, може да се доближи до някого, когото си обичал.