— Е, добре — каза накрая той. — Прибирам се у дома и ще направя каквото мога.
На следващия ден се върна на острова. Оттогава живееше незабележимо, гребеше с лодката си, правеше снимки, наблюдаваше всички, заслушваше се във всеки звук. Търсеше жени, отговарящи на профила, който му бе очертала Салазар.
Откри само две.
Бяха се появили тук в началото на лятото и се бяха нанесли в един от многото имоти, които Стърлинг даваше под наем — безлично студио с кухненски бокс в сграда с малка околовръстна тераска на покрива. Под жилището имаше изоставена от години заваръчна работилница. Двете жени живееха затворено, не общуваха с никого. Ако Изриъл ги попиташе нещо, отговаряха лаконично и троснато. Успя да изкопчи само малките им имена: Жаклин и Мари. Имали работни визи и били на острова за през лятото да си търсят сезонна работа. Проблемът беше, че за да си извадиш работна виза, трябваше да имаш работа; доколкото той знаеше, държавата не ги раздаваше предварително. Сезонните работници от чужбина бяха нещо обичайно за Мейн; обикновено работеха на безбожно дълги смени в ресторантите и по сергиите за омари, като си тръгваха през септември. Във всеки случай не прекарваха дните си в квартира над изоставена заваръчна работилница с изглед към морето.
Уговорката му със Салазар беше да се срещат лично в Рокланд всеки понеделник. На различни места, избрани предварително — един график за срещи, замислени да изглеждат като случайни. В понеделника след пристигането на Жаклин и Мари той се срещна с нея на дългия вълнолом към фара на Рокландския залив, предаде ѝ снимките на жените и ѝ обясни какво са му разказали за себе си.
— Помоли ги да говорят с мен — каза тя. — Само не им казвай името ми. Поне засега. Кажи им, че познаваш една полицайка, на която могат да имат доверие, ако са в беда. Попритисни ги малко. Виж как ще реагират.
И той ги попритисна. Жаклин и Мари се затвориха в себе си. Започнаха да го избягват. Повечето време прекарваха в апартамента си или на покривната тераска. Наблюдаваха морето, сякаш очакваха нещо да се зададе оттам. Не си търсеха работа, не вземаха ферибота за континента, не общуваха с когото и да било освен със Стърлинг, който се отби веднъж при тях, остана точно девет минути и си тръгна, и с Кори Ранкин — класически непрокопсаник, който живееше на Литъл Херинг. Ранкин им донесе покупки. Задържа се при тях по-малко и от Стърлинг. Жените очевидно го мразеха.
Изриъл отиде при тях малко след като Ранкин си бе тръгнал. Попита ги дали всичко е наред, дали имат проблеми, дали някой не им досажда.
— Само ти — отвърна Мари, но тя като че ли нямаше нищо против него. Усмихваше се с устни, но никога и с очи. Другата — Жаклин — не се усмихваше изобщо. Бяха приблизително на една възраст и си приличаха — и двете дребни, и двете тъмнокоси и чернооки. Мари беше може би с два пръста по-висока от Жаклин и с няколко години по-млада. Имаше татуирана от вътрешната страна на лявата си китка една-единствена дума, Respirer, което му каза, че на френски означавало „дишам“.
— Защо си написала това на ръката си? — попита я той.
— За да ми напомня, че още съм в състояние да го правя — отвърна тя.
— Какво ви води в Салвейшън Пойнт? — беше попитал Изриъл тогава; това беше петият или шестият му опит да ѝ зададе този въпрос, но тя само завъртя очи, разочарована, че не я оставя на мира.
— Не е моя работа — започна Изриъл и Мари се засмя.
— Прав си — каза тя с акцента, който и двете имаха.
Трябваше да се откаже още тогава, но Салазар му бе казала да ги попритисне.
— Не е моя работа какво търсите тук, но ако имате неприятности, познавам една полицайка, на която можете да се доверите.
Сега смехът на Мари не беше толкова топъл, колкото предишния път.
— Разкарай се оттук, върви на майната си — каза тя. — Качи се в лодката и греби, греби, греби.
Другата, която му бе представила като Жаклин, го наблюдаваше с нещо средно между страх и любопитство.
Той си тръгна.
Същата вечер Стърлинг отново мина да ги нагледа. Този път остана четиринайсет минути. Изриъл зачака да се отбие и при него, подозирайки, че те са му казали за подпитванията му. Но нещата останаха спокойни. През следващите два дни Жаклин и Мари продължиха да гледат към морето. Той не посмя да се пробва отново. Достатъчно бе рискувал.
Но беше убеден, че двете се страхуват. Достатъчно време бе наблюдавал какво прави страхът с човешкото тяло, за да разпознава признаците. Това беше част от живота в затвора — да се оглеждаш за чуждия страх, докато прикриваш своя, и да стоиш далече от истински безстрашните, които обикновено бяха абсолютно побъркани. Жаклин и Мари изчакваха да се случи нещо, от което се бояха. И той го знаеше.