Затова, против собствената си преценка, отиде отново при тях. Опита още веднъж, за последно. Мари отново му каза да си гребе с лодката, Жаклин отново мълчеше и той се отказа, рече си дотук бях, и тръгна да си ходи, когато чу зад гърба си гласа на Мари:
— Ако наистина те е грижа за нашата безопасност, достави ни оръжие, не полиция.
Грешката, която той направи, бе, че се обърна. Колкото да хвърли един поглед.
Тя не се шегуваше. Трябваше ѝ оръжие и беше уплашена. Погледна към нея, после към Жаклин и си тръгна, без да каже дума повече. Прибра се и седна в сгъстяващия се здрач, а после, когато се стъмни напълно, се върна с два пистолета в раницата си.
— Какво е това? — попита Мари.
— Доказателство, че можете да ми се доверите.
— Така ли ни го показваш?
— Да. Та като ви кажа, че можете да имате доверие на полицайката, с която искам да ви запозная, да си спомните, че аз пръв ви се доверих.
Той ги остави с двата пистолета. Видя ги отново на следващия ден следобед. Беше излязъл в морето, а те бяха на малката си тераска. Махна им и те му махнаха в отговор. Същата вечер отиде в апартамента им. Вратата беше отключена, жилището беше празно, сякаш двете никога не бяха съществували. Бяха изчезнали.
Заедно с пистолетите му.
На следващата сутрин той забеляза дрейфуващата яхта.
И отиде да разузнае.
Това беше в общи линии историята му като информатор на Джен Салазар. Две безследно изчезнали жени, седем мъртви мъже и пистолетите на баща му, изгубени завинаги.
Ама че тъпа работа.
Днес на ферибота към Салвейшън Пойнт, съзнавайки, че Салазар е застрашена да изгуби контрол върху тайната на собственото си разследване, той се запита: Би ли променил нещо, ако можеше?
Дори сега не беше сигурен.
Понякога си струваше човек да си сложи главата в торбата. Салазар била на четиринайсет години, когато я довели на моторницата на баща му. Тя не бе имала право на избор.
Защо тогава единственият син на Чарли Пайк да има това право?
Трета част
Доктрината „Карузо“
28
Започнал зле, денят на Лаймън се очертаваше и да завърши още по-зле.
Единственото нещо, което можеше да бъде по-лошо от това, че остави сама Секира тази сутрин, бе принудата да работи с момчетата, наети от Лари Толанд.
Лаймън се бе преместил на Литъл Херинг през пролетта, което беше най-неподходящото време от годината да си нов ученик. През лятото би могъл да навлезе постепенно в нещата. През есента или зимата все още би имал достатъчно време да си намери поне един-двама приятели. Но през пролетта? Тогава всички деца вече са си оформили приятелски групички и са набелязали общите си проблеми.
На Салвейшън Пойнт проблемът се усложняваше многократно. Не че децата на острова бяха някакви чудовища. Не, в никакъв случай. Но се познаваха помежду си толкова добре. И не че на острова нямаше много нови деца. Нямаше никакви нови, никога не бе имало, и точка. В неговата паралелка бяха слели пети и шести клас, които заедно наброяваха девет деца. Пет момичета и четири момчета. От общо седем семейства. И всички открай време се познаваха помежду си. А което беше по-лошо, родителите им познаваха Кори Ранкин. Каквито и шансове да би имал Лаймън да започне на чисто и да си изгради собствена репутация, както навремето във Фрамингъм, на остров Салвейшън Пойнт те му бяха отнети. Още на втория ден чу да го споменават шепнешком като „сина на оня пияница“. Проблемът се усложняваше и от отдалеченото му съществуване на Литъл Херинг. Не можеше да се включва в спонтанни игри след училище или да прекарва цели следобеди със съучениците си на скалите или във водата, не можеше да върши нищо спонтанно — беше пленник на приливите и отливите. Ако баща му беше трезвен, можеше да го откара до острова с гребната лодка и да го върне след училище. Но това беше едно голямо „ако“. Този учебен срок Лаймън пропусна твърде много дни заради махмурлука на баща си и заради приливите, които не му позволяваха да мръдне от малкия остров.
Прекара една самотна, нещастна пролет. В нормален летен ден би се радвал на възможността да работи с някои от децата на острова и да си създаде приятелства преди началото на следващата учебна година. Този ден обаче единственото му желание бе да отскочи до къщата на Пърсел и да се види със Секира, да я успокои, че от полицията не я търсят и не са я видели, затова се яви на работа последен, когато останалите деца се канеха да си тръгват.