— Мислиш ли, че са открили още един? — каза някой зад гърба му.
Изриъл се извърна и видя загорялото лице на непознат мъж с бейзболна шапка от Национален парк „Акейдия“ и тениска с реклама на крайбрежен бар.
— Какво да са открили? — попита той, като си мислеше за пистолетите на баща си.
— Още един труп — каза мъжът. После, забелязал изражението на Изриъл, поясни: — Човешки. Намерили са труп на жена. Някакъв рибар го открил, мисля. Видяхме го в Туитър, докато чакахме ферибота.
— Открили са труп на жена тук? — каза Изриъл. — Днес?
— Така мисля. Както казах, пишеше го в Туитър. Знае ли човек?
— По дяволите — каза Изриъл, като се питаше как Салазар не знаеше за това; или може би вече бе научила, но нямаше как да се свърже с него. Стратегическото мълчание, това търсено откъсване един от друг, което му се бе сторило толкова умно в началото, сега му се връщаше като бумеранг.
— Хм — каза мъжът със слънчевия загар. — Вече осем убити.
— Какво ще рече това?
— На яхтата. Поне за тях си чул… или не?
— Тя е била на яхтата?
— Имам предвид, като обща бройка. Седем на яхтата, тази тук влязла да поплува и се удавила, общо осем смъртни случая, откакто сме дошли от Вирджиния. Откачена работа.
— Да — съгласи се Изриъл, вцепенен от шока. — Викаш, влязла да поплува?
— Отдалечила се доста навътре, не се съобразила с течението. Водата е студена дори през лятото. — Туристът се засмя. — Жена ми искаше спокойствие тази ваканция. На мен ми се ходеше във Вегас, но тя си беше навила на пръста: спокойствие, та спокойствие, и накрая дойдохме в Мейн, а виж каква стана тя. Човек предполага, Господ разполага, нали така?
— Аха — каза Изриъл и се дръпна встрани; щеше му се да има цигара или нещо друго в ръцете. Може би това пропускаше, отказвайки да притежава мобилен телефон. Повечето хора имаха нещо, което да използват като преграда между себе си и света.
Той нямаше нищо.
Фериботът зави встрани, сякаш за да спести гледката на пътниците си, и последва фарватера към кея. Хората тръгнаха към кърмата, приготвяйки се да слязат. Дишането на Изриъл беше станало мъчително, накъсано. Постави ръце върху парапета, но това му напомни решетките на килията. Свали ги и ги мушна в джобовете си. Остана на място, докато фериботът се долепи до брега и останалите пътници слязоха. Едва когато се убеди, че е последен, тръгна по мостчето към кея. Там имаше снимачен екип, интервюираха Брайън Уикендън — общителния ловец на омари от Порт Хоуп, който вероятно доставяше цветисти коментари за зрителите, но не знаеше нищо за убийствата на „Мерео“. Изриъл му беше благодарен, че е обсебил цялото внимание на репортера и той може да мине незабелязано.
А сега — у дома. Това беше единственото място, където можеше да отиде, нали?
Но преди това трябваше да се убеди, че казаното от мъжа със слънчевия загар е истина, а от къщи нямаше как да направи това. Не и в подробности. По телевизията сигурно щяха да кажат нещо повече, но в обществената телевизия обикновено бяха предпазливи. Добрите хора от Салвейшън Пойнт не спазваха такива високи журналистически стандарти. В бакалията на Дар беше местната борса за клюки, сред които можеше да се намери и частица истина.
Там, разбира се, щеше да го чака групичка любопитни с въпроси към него.
Той погледна нагоре към прашния път, който щеше да го отведе у дома, после отново към бакалията. Пое си дъх, прекоси застлания с чакъл паркинг и влезе.
Никой не се обърна да го погледне. Очите на всички бяха вперени в единствения телевизор, монтиран малко под тавана; десет лица, извърнати към екрана като слънчогледи. Дар стоеше облегната на тезгяха, с гръб към вратата, и държеше дистанционното в ръка.
— Имаме картина от залива Пенъбскот, където щатската полиция и морските патрули на Мейн продължават да претърсват водите край Салвейшън Пойнт, използвайки комбинация от сонарна техника и водолазни екипи — редеше напевно женски глас. — Претърсва се участъкът, където местни момчета, почиствали верандата на една от вилите на брега, са видели неидентифициран женски труп. Неидентифициран женски труп. Налягането в черепа на Изриъл се повиши, краката му бяха като заковани на пода.
— Последни новини по случая — продължи гласът. — На живо от Рокланд предава Ан Хъчисън.
На екрана се появи привлекателна блондинка, застанала до фериботния терминал в Рокланд с драматично развята от вятъра коса. Въпреки слънчевия ден беше облечена с ярък дъждобран с емблемата на телевизионната станция.