— Благодаря ти, Холи — каза Ан Хъчисън. — Източници от полицията и от щатската криминалистична служба ме информираха, че ще бъде извършена аутопсия, но засега всички признаци сочат удавяне.
Всички признаци? И какви са те, запита се Изриъл, ако не броим, че е била извадена от водата? Това не беше ли само един признак?
— Засега не разполагаме с допълнителна информация, а от полицията запазват мълчание по въпроса, тъй като жената не е идентифицирана. Макар да няма официално потвърдена връзка, важно е да си припомним, че трупът беше открит недалече от мястото, където само преди седмица на борда на луксозна яхта бяха намерени седем жертви на убийство, между които кандидат-сенаторите Ричард Хосмър и Пол Гарднър. За момента никой не е заявил, че има връзка между тези две събития, но може смело да се каже, че много от местните хора обсъждат тази възможност, тъй като става дума за нещо извънредно, случило се в тяхната малка общност.
Изриъл имаше усещането, че бирата, която отдавна бе отделил от кръвоносната си система, се завръща с пълна сила; светът около него беше забавил ход и му се струваше някак далечен. Погледна към хладилната витрина, заредена с кенове бира — здравейте, стари приятели! — и няколко еднолитрови бутилки „Пабст“. Отвори вратата, усети ледения дъх по лицето си и посегна към един „Пабст“.
— Властите молят за помощ при идентифициране на жертвата на удавяне. Била е открита по черен бански от две части, без каквито и да било документи за самоличност.
Започва се. Женското тяло като зрелище. Женски труп? Е, добре, пак ще свърши работа. Може би така е дори по-добре. Приковава вниманието на аудиторията.
Той извади кена, остави вратата на хладилната витрина да се затвори сама, чу тихия звук от допира на силиконовите уплътнения в метала и сякаш собственият му мозък се затвори срещу всяка възможност за трезва преценка. Все едно цялото му същество се оттегли в някакво първично място, където имаше само усещане и реакция, и сетивна памет, която го върна към първата му нощ в затвора, към първото му сбиване.
Не мисли за утре и за вчера. Бъди тук сега.
Мантра на съзнателното действие, така си мислеха редовите граждани, но Бъди тук сега беше и философията на воина. Действие и реакция. Не мисли извън момента, извън пространството, извън опонента насреща ти. Ако мислиш за друго, може сериозно да пострадаш, дори да умреш.
— По информация, предоставена от щатската полиция на Мейн, жертвата е била метър и петдесет и осем, приблизително петдесет килограма, с кестенява коса, кафяви очи и матова кожа. Смята се, че е между осемнайсет и двайсет и пет годишна. Единственият отличителен белег по тялото ѝ е татуировка от вътрешната страна на лявата китка — една-единствена дума, която само добавя към трагедията.
Скрежът по кена с бира сякаш се просмука в кръвта му.
— И каква е била тази дума, Ан? — попита водещата от студиото.
— Думата е respirer — каза тържествено репортерката. — Означава „дишам“ на френски.
— Дишам — повтори Холи. — О, господи! Това беше нашата Ан Хъчисън на живо от Рокланд.
Изриъл отвори вратата на хладилната витрина и върна неотворената бира на мястото ѝ. Още я желаеше, но не толкова, колкото да се махне някъде по-далече от това място, да излезе на въздух. Чувстваше се както през първата си нощ в затвора, убеден, че всеки момент ще получи сърдечна атака или нервен срив, само не знаеше кое от двете по-напред.
По телевизията минаха на прогнозата за времето и Дар изключи звука.
Някаква жена на бара каза:
— Ама и тази татуировка звучи като подигравка. Да си татуираш една дума на тялото, и тя да значи нещо, което накрая не можеш да правиш.
Не е нещо, помисли си Изриъл. А единственото нещо. Единственото сигурно нещо, с което се ражда човек, е, че са му отредени краен брой вдишвания и издишвания. Само дето не знае колко.
Откъм бара се обади и един мъж:
— Била е на яхтата. Може пък онези богаташи да са си правили парти. И да е скочила зад борда като Натали Портман, помниш ли я?
— Ууд — обади се Изриъл.
Всички се обърнаха.
— Изриъл! — каза Дар. — Ти пък кога се вмъкна?
Той изгледа хората, насядали на бара, като се питаше дали виждат паниката му. В затвора човек се научаваше да я крие и колкото по-рано, толкова по-добре, но не беше лесно.
— Името ѝ е Натали Ууд — каза Изриъл.
— Да! — Жената, описала татуировката като подигравка, плесна с длан по бара, после посочи Изриъл, сякаш беше спечелил състезание. — Точно така. Мамка му, каква гадна смърт, а? Да се возиш на яхта за милиони и накрая да цамбурнеш в океана.