Изриъл тръгна към вратата.
— Хей — извика Дар след него. — Ще желаеш ли нещо?
— Не — отвърна той. — Нищо не ми трябва.
Когато стигна до вратата, групичката около бара бе подновила разговорите си. Единствената разлика беше в силата на звука — говореха с приглушени гласове.
— Това не е ли онзи, дето го разпитвала полицията?
— Да, мисля, че е той.
— Чиито бяха всички онези снимки?
— Същият.
Той отвори вратата, излезе навън и примижа срещу слънцето; понечи да вдигне ръка, за да закрие очите си, после я отпусна.
На една от снимките, които бе направил, жената, наричаща себе си Мари, седеше върху висока скала на брега на острова по залез, вдигнала ръка да закрие очите си от слънцето, за да погледне на запад, към сушата. Беше му харесал начинът, по който заслоняваше очите си с длан, вместо да извърне лице от ярката светлина. Така гледа към слънцето човек в ранната пролет, когато отдавна не се е радвал на топъл ден. Така наблюдаваш залеза, когато си много млад или много стар.
Беше дал снимките на Салазар. Полицаите, претърсвали къщата му и работилницата обаче, може би бяха открили негативите. Дали ги беше унищожил? Струваше му се, че да, но много му се искаше да е по-сигурен.
Respirer. Спомни си завъртяния шрифт на татуировката; видя я, когато жената протегна ръка и ръкавът на шлифера ѝ се повдигна леко.
Чакаше го да постави пистолета в дланта ѝ.
За нейна безопасност. Ти го направи за нейна безопасност, това беше идеята; бяха само две и знаеше, че ги заплашва беда, виждаше го в очите им, в езика на тялото, в начина, по който гледаха към водата. Знаеше, че бедата е…
— Изриъл!
Той се обърна рязко, ръцете му сами се вдигнаха, свити в юмруци. Срещна погледа на Дар Тренчард, която също вдигна ръце с дланите напред.
— Спокойно — каза му.
— Съжалявам.
— Не, разбирам те. — Тя се приближи, като се огледа, за да е сигурна, че са сами. — Страничната врата на къщата ми е отключена. Защо не идеш да си починеш, отвори си бира, безалкохолно, каквото искаш.
Предложението ѝ го обърка.
— Няма нужда, Дар, отивам си, това е всичко.
— Аз не бих го направила на твое място.
— Моля?
— Там те очакват.
— Репортери ли? Мога да се оправя с тях.
— Не репортери. — Тя отново погледна назад към магазина си, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — Оз и някакви други.
Оз. Мат Озгуд, бащата на Мелъди, която той бе снимал.
Очевидно Стърлинг бе привършил триумфалната си обиколка из острова, за да разпространи сред местните жители новината, че наскоро освободен от затвора убиец е правил снимки на децата им. Бе изпълнил дълга си — да брани и да служи.
— Предполагам, че нямат доверие на Стърлинг да се справи сам — каза Изриъл. — Не ги обвинявай.
Той се изсмя. На Дар не ѝ беше до смях. Тя го наблюдаваше внимателно и сините ѝ очи бяха изпълнени с тъга.
— Ще се оправя — каза той. — Ще ги надприказвам.
— Няма да можеш. Те са надъхани. Островното правосъдие, познаваш го.
Да, познаваше го. Островното правосъдие съществуваше още от времето на първите заселници на Салвейшън Пойнт. Островитяните сами си бяха полиция и съд. Усети дива ярост да се надига в гърдите му, искаше да си отиде вкъщи и да се хвърли в битката. Щеше да му достави удоволствие да удари някого днес. И едва ли не по-голямо удоволствие да бъде ударен.
— Изриъл? — каза Дар; гласът ѝ беше рязък, сякаш бе прочела мислите му. — Върви и изчакай в къщата ми.
— Беше извратено — каза Изриъл. — В начина, по който Стърлинг гледаше онези невинни снимки, имаше нещо извратено, Дар. Всички ченгета ги гледаха така.
— Дори и Салазар?
Не му хареса, че го пита така направо за Салазар. Той повдигна вежда.
— Мислиш, че тя е различна от тях, само защото е жена?
— Не. Мисля, че просто е различна.
Той се опита да изглежда скептичен.
— Една полицайка с голямо сърце няма да ми е много от помощ, Дар.
Дори по гласа вече не приличаше на себе си. Дали тя долавяше тази промяна на тона, дали не го изучаваше внимателно, търсейки лъжата? Не. Параноята постепенно обхващаше мозъка му, това беше.
— Изчакай да отмине всичко — посъветва го Дар. — Кажи истината и изчакай всичко да отмине.
— Точно това правя.
— Не се променяй. — Тя погледна отново назад към магазина си. — След два часа затварям. Влез у дома, окей? Като привърша тук, ще говорим. Допускам, че няма да ти е излишен приятел.